Приближавайки междинната врата, Марти я чу да вика:
— Марти, бързо! Ела да видиш!
Той се втурна в стаята и видя Пейджи, застанала пред телевизора. Гледаше сутрешната емисия на новините.
— Говорят за нас — каза тя.
Марти разпозна върху екрана тяхната собствена къща. Някаква репортерка стоеше на улицата с гръб към къщата и с лице към камерата.
Той клекна пред телевизора и увеличи звука.
— … така че загадката остава, а от полицията тази сутрин имаха голямо желание да разговарят с Мартин Стилуотър…
— О, тази сутрин те вече искат да разговарят! — възкликна Марти, отвратен.
Пейджи сложи пръст на устните си, опитвайки се да го накара да замълчи.
— … една безотговорна машинация от страна на писател, твърде нетърпелив да напредне в професията си или дори нещо още по-зловещо? Сега, след като от полицейската лаборатория потвърдиха, че огромното количество кръв в къщата на Стилуотър е всъщност от човек, нуждата властите да дадат отговор на въпроса за една нощ се превърна в спешна необходимост.
С това съобщението завърши. Репортерката каза името си и името на мястото, където се намираше. В този миг Марти забеляза, че в горния ляв ъгъл на екрана беше изписана думата „Live“28. Макар четирите букви да бяха там още от самото начало, тяхното значение привлече вниманието му едва сега.
— На живо ли?! — възкликна той. — Та те не изпращат репортери да предават „на живо“, освен ако историята продължава.
— Тя продължава — рече Пейджи, застанала с ръце, скръстени на гърдите и загледана намръщено в телевизора. — Онзи психопат е все още някъде там.
— Искам да кажа, че това не е нещо като грабеж с взлом в процес на извършване или ситуация, в която има задържани заложници и отряд за бързо реагиране, готов да нападне всеки момент. От телевизионна гледна точка историята е досадна — няма екшън, няма никой, на когото репортерът да пъхне микрофона под носа. Просто една празна къща за гледане. Такива истории не се използват в предаванията на живо, твърде скъпо е, а няма никаква зрелищност.
Новините продължиха от студиото. За изненада на Марти водещият не беше някой второразреден говорител от станцията в Лос Анжелос, каквито обикновено водеха сутрешните новинарски емисии. Беше добре известен телевизионен говорител.
— Значи, дават ни по националната телевизия! — промълви Марти, смаян. — От кога някакво си влизане с взлом в частна къща се счита за новина от национален мащаб?
— Но ти беше и нападнат — припомни му Пейджи.
— Е и? В наши дни на всеки десет секунди в страната се пада по едно престъпление, което е много по-тежко от това.
— Но ти си известен.
— Да, да! Как ли пък не?!
— Може да не ти харесва, но е така.
— Не съм чак толкова известен! Та аз съм издал рамо два бестселъра за масовия пазар! Знаеш ли колко е трудно да бъдеш поканен в часа за интервю на националната телевизия? — попита Марти, почуквайки с кокалчетата на пръстите си телевизионното изображение върху екрана. — По-трудно, отколкото да те поканят на официална вечеря в Белия дом! Дори да наема рекламен агент, който би си продал душата на дявола, пак не бих могъл да участвам в тази програма, Пейджи. Просто не съм достатъчно известен. За тях аз съм никой.
— Е и… какво всъщност искаш да ми кажеш?
Марти отиде до прозореца, от който се виждаше паркингът, и дръпна пердетата леко встрани: бледи слънчеви лъчи, непрекъснат поток от коли по тихоокеанската магистрала, лекият полъх на морския бриз, шумолящ в листата на дърветата.
Нищо навън не подсказваше заплаха или опасност и все пак всичко му се струваше злокобно. Той чувстваше, че светът навън вече беше непознат за него, беше станал по-лош. Разликите бяха неопределими, по-скоро субективни, отколкото обективни, доловими повече със съзнанието, отколкото със сетивата и все пак истински. А ходът на тази мрачна промяна все повече се ускоряваше. Скоро гледката от прозореца на тази стая, или на която и да е друга, щеше да бъде като надникване през илюминатора на някой космически кораб, кацнал на далечна планета, която външно приличаше на неговия собствен свят, но под повърхността беше безкрайно чужда и враждебна към човека.
— Мисля, че в други случаи полицаите още нямаше да са готови с лабораторните изследвания — рече Марти. — Освен това зная със сигурност, че няма такава практика, според която резултатите от лабораторията по криминалистика редовно да се съобщават на средствата за масова информация.