— Да.
— Потискащо е. Никой не те следи, но се чувстваш точно така.
— Повече от това е — каза тя. — Различно е. Светът се е променил или начинът, по който аз гледам на него.
— С мене е същото.
— Нещо… изгубихме.
„И никога вече няма да го намерим“ — помисли си той.
2.
„Риц-Карлтън“ беше забележителен хотел, изискан и обзаведен с вкус — беше използван много мрамор, варовик, гранит, съвременни скулптури и антики по всичките му обществени места. Отрупаните с цветя саксии се виждаха, накъдето и да се обърне човек, и бяха най-артистичното нещо, което Ослет бе виждал някога. Натъкмени в униформи с дискретен цвят, любезни и вездесъщи, членовете на персонала бяха сякаш повече от гостите. Най-общо казано, мястото напомняше на Ослет за родния му двор и имението в Кънектикът, където бе отрасъл. Обаче къщата им бе по-голяма отколкото хотел „Риц-Карлтън“, бе обзаведена сама с музейни антики, броят на персонала бе съобразен с броя на членовете на семейството и бе в съотношение шест към едно, а малкото летище до имението бе оборудвано така, че да може да приеме военните хеликоптери, в които президентът на САЩ и неговата свита понякога пътуваха.
Апартаментът, състоящ се от две спални и просторна всекидневна, в който бяха разквартирувани Дру Ослет и Клокър, предлагаше всички удобства, като се почнеше от добре заредения бар, и се стигнеше до мраморните бани с душове — толкова големи, че всеки балетист би могъл да упражнява своите подскоци по време на утринния си тоалет. Хавлиените кърпи не бяха от „Претеси“, каквито той бе използвал цял живот, ала бяха хубави — меки и добре попиващи, направени от Египетски памук.
В седем часа и петдесет минути, във вторник сутринта Ослет беше облечен в бяла, памучна риза с кокалени копчета, направена в специалния магазин за ризи „Теофилъс“ в Лондон, тъмно синьо сако от кашмир, извънредно прецизно скроено от неговия личен шивач в Рим, сиви вълнени панталони, черни обувки с дебели подметки (леко ексцентричен елемент), ръчно направени от италиански обущар, живеещ в Париж, и клубна вратовръзка на райета в тъмносиньо, черно и златисто. Цветът на копринената кърпичка в горния джоб са сакото му отговаряше точно на златистите райета във вратовръзката му.
Издокаран по този начин и с повишено настроение от съвършенството на външността си, Ослет тръгна да търси Карл Клокър. Разбира се той не желаеше компанията на едрия мъжага. Просто за свое собствено спокойствие предпочиташе да знае какви ги върши Клокър по всяко време на денонощието. Ослет тайно лелееше надеждата, че някой ден ще намери Карл Клокър мъртъв, повален от масиран сърдечен инфаркт, мозъчен кръвоизлив или някой чуждопланетен, смъртоносен лъч — същия като онзи от книгата, която вечно четеше.
Клокър седеше върху плетен стол на балкона на всекидневната, пренебрегнал напълно зашеметяващата гледка към Тихи океан и забил нос в последната глава на „Видоизменящият се гинеколог от Тъмната Галактика“ или както там се казваше онази тъпа книга. Клокър си бе сложил същата шапка с перото от патица, спортното сако от туид и обувките „Хъш Пъпис“. Този път обаче бе обул нови лилави чорапи и нови панталони. Беше облякъл чиста, бяла риза и пуловер без ръкави с шпиц деколте, на сини, розови, жълти и сиви фигури. Макар да нямаше вратовръзка, изпод разкопчаната яка на ризата му напираха толкова много буйни, черни косми, че на пръв поглед те приличаха на връзка.
След като не отговори на първото „добро утро“ от страна на Ослет, Клокър отвърна на повторението на тези две думи, вдигайки ръка и смешно разпервайки пръсти, както се поздравяваха членовете от екипажа на „Стар Трек“. Вниманието му бе все още изцяло погълнато от романа. Ако Ослет притежаваше трион или сатър в момента, той би отрязал ръката на Клокър до китката и би я хвърлил в океана. Чудеше се дали от румсервиза разполагат с достатъчно остри прибори за целта.
Денят беше възтопъл и вече бе над двадесет градуса. Синьото небе и благодатният бриз идваха като приятна промяна след сковаващия студ от миналата нощ.
Точно в осем часа — съвсем в последната минута, преди Ослет да откачи от приспиващите го крясъци на чайките, успокояващото бръмчене на почистващите пясъка машини и от тихия смях на ранобудните сърфисти, побутващи дъските си навътре в морето — пристигна представителят на Мрежата, за да ги осветли относно последните събития. Това не беше онзи, който ги бе докарал в хотела няколко часа по-рано. Костюм от „Савил Роу“29, клубна вратовръзка, скъпа риза с колосана, права яка с повдигнати краища. На Ослет бе достатъчен един поглед, за да се увери, че този мъж не притежава нито една дреха с отпечатана снимка на разголената Мадона.