Ослет не можа да довърши изречението. Той вече не вярваше в работата на генетичните инженери.
— Досега — обади се отново Спайсър — чрез връзките си в полицията щабът е открил петнайсет смъртни случая, включващи сексуален контакт, които могат да се припишат на нашето момче. Неразкрити убийства. Млади и привлекателни жени. В градове, които е посещавал и във време, през което е бил там. Един и същи маниер на действие във всеки случай: извънредно грубо насилие след като жертвата е била свалена в безсъзнание чрез удар по главата или в лицето… очевидно, за да няма викове по време на действителното убийство.
— Петнайсет! — промълви Ослет замаян.
— Може би повече. Може би много повече — каза Спайсър, извърна очи от пътя и погледна към Ослет през напълно непроницаемите си, почти черни слънчеви очила. — И Господ да ни е на помощ, ако не е успял да убие всяка жена, с която се е чукал.
— Какво искате да кажете?
Като отново впери поглед в пътя пред себе си, Спайсър отговори:
— Резултатите от спермата му са доста добри. Тя е активна. Алфи е годен да опложда.
Макар да не би признал пред себе си, докато Спайсър не даде гласност на тази информация, Ослет усещаше, че скоро ще научи лошата вест.
— Знаете какво означава това, нали? — попита Спайсър.
От задната седалка се чу гласът на Клокър:
— Първият човекоробот от алфа-оперативно поколение прави засечка и мутира по начин, който ние не разбираме. Способен е да замърси човешкия ген със зародишен материал, който би могъл да даде една нова и изцяло враждебна раса от почти неуязвими суперсъщества.
За миг Ослет си помисли, че Клокър чете изречение от последния романизиран вариант на „Стар Трек“, но после осъзна, че той просто бе предал катастрофата по възможно най-сбития начин.
— Ако нашият човек не е очистил всяко маце, с което си е полегнал — обади се отново Спайсър, — ако е направил няколко бебета и по някаква причина те не са били абортирани (дори бебето да е само едно), то ние сме затънали в лайна чак до ушите. Не само ние тримата, не само Мрежата, а цялата човешка раса.
9.
Запътвайки се на север през Оуенс Вели, оградена на изток от планините Инки и на запад от устремилата се в небето Сиера Невада, Марти осъзна, че безжичният му телефон не може да работи по предназначението си поради това, че драстичната и бърза промяна на терена влияеше на разпространението на микровълните. А в случаите, когато все пак успяваше да се свърже с къщата на родителите си в Мамът, телефонът им звънеше ли звънеше, но никой не отговаряше.
След шестнадесет позвънявания Марти натисна копчето „край“ за прекъсване на обаждането и каза:
— Още не са се прибрали.
Баща му беше на шестдесет и шест, а майка му на шестдесет и пет години. И двамата бяха работили като учители, пенсионирайки се миналата година. Според съвременните норми те бяха все още млади, здрави и енергични и влюбени в живота. Нямаше нищо чудно в това, че непрекъснато ходеха някъде, вместо по цял ден да прекарват затворени вкъщи, седнали в креслата и забили погледи в телевизионния екран, увлечени от поредната игра или евтин сериал.
— Колко време ще останем при баба и дядо? — обади се Шарлът от задната седалка. — Ще има ли достатъчно време, за да може баба да ме научи да свиря на китара, както тя умее? Вече съм доста добра на пианото, но мисля, че и китарата ще ми се хареса. Ако ще ставам известна музикантка, каквато навярно ще ми е интересно да бъда… не искам да стеснявам кръга на възможностите си… то тогава ще е много по-лесно да взимам навсякъде музиката със себе си. Все пак, човек не може да понесе пианото си на гръб!
— Няма да оставаме при баба и дядо — каза Марти. — Всъщност изобщо няма да спираме там.
Шарлът и Емили изпъшкаха, разочаровани.
— Може би ще можем да ги посетим по-късно… след няколко дни — обади се Пейджи. — Ще видим. Сега обаче отиваме в бунгалото.
— Така ли?! — възкликна Емили.
— Еха! — извика Шарлът.
Марти чу как и двете му дъщери бурно изръкопляскаха.
Бунгалото бе собственост на майка му и баща му, още от времето, когато той бе съвсем малък. Беше сгушено на няколко километра от града между самите езера30, недалече от още по-малкото селище Лейк Мери. Мястото бе прекрасно и баща му бе поработил там доста през всичките тези години. Бунгалото бе заобиколено от тридесет метрови борове. За момичетата, отгледани в дебрите на градската джунгла, то беше толкова специално, колкото би била и една омагьосана къщурка в някоя приказка.