Стълбището нямаше да ги изведе до коридор, свързващ църквата с някоя друга сграда, защото те бяха изкачили вече и втория етаж. Всяка следващо стъпало ги приближаваше към една необратима ситуация с един изход.
Като стисна перилата с дясната си ръка, чувствайки се съвсем замаян, Марти се спря от страх да не загуби равновесие и с намерение да каже на Пейджи, че ще е по-добре да се върнат. Вероятно, движейки се с гръб нагоре, тя нямаше точна представа за това накъде водеха стълбите и естествено не осъзнаваше капана.
Ала преди Марти да каже нещо, вратата в основата на стълбището изтрака и се отвори. Беше няколко завоя по-надолу и нищо не се виждаше.
Първата му ясна мисъл е, че 38-милиметровият „Чийфс Спешъл“ вече не е в него — навярно го е изгубил, когато го простреляха при входа на църквата. Сигурно го е изпуснал в снега, но досега не бе забелязал липсата му. Няма време да го търси, дори да знаеше къде. Сега главните му оръжия са тялото му, ръцете му, умението му да убива и изключителната му сила. Жадната му за кръв омраза също е оръжие, защото го подтиква да поема всякакви рискове, да се изправи лице в лице с тази огромна опасност и да издържи невероятните мъки, които биха обезсилили един обикновен човек. Ала той не е обикновен. Той е герой… Той е справедливост и мъст, праведният гняв на възмездието, отмъщаващ за избитите си близки. Той е самата богиня Немезида35, която от всички неземни същества има най-големи претенции за земния свят… Той е спасителят на човечеството. Това е смисълът на неговото съществуване. Сега вече животът му има значение и цел: да спаси света от чуждоземния бич.
Малко преди вратата под Пейджи да се отвори, витата стълба й напомни за десетките фарове в морето, които бе виждала в най-различни филми. От представата за морски фар мислите й се пренесоха върху църковна камбанария. Точно тогава вратата долу се отвори — невидима, скрита зад завоите на стълбището — и пред тях вече нямаше друг избор, освен да продължат да се изкачват към върха. За миг й хрумна идеята да се спусне надолу и малко преди да излезе насреща му, да открие огън. Но ако чуеше, че тя слиза, Другият сигурно щеше да се оттегли в сенките на църковната ризница, където воаленият здрач се бе сгъстил вече и всичко бе покрито с по-плътната пелена на мрака. Там, в тъмното той можеше да я издебне и когато Пейджи се насочеше в погрешна посока, щеше да я нападне.
Тя можеше да изчака и неподвижна, за да го остави да се приближи към нея, а щом се покажеше, щеше да му пръсне главата. Но ако той усетеше, че тя чака на стълбите и откриеше огън, веднага щом се покажеше от завоя, щеше на всяка цена да я улучи в този тесен коридор. Пейджи щеше да умре навярно преди да е натиснала спусъка. Или може би щеше да изпрати един куршум в тавана, докато падаше, наранявайки по този начин единствено мазилката.
Спомняйки си черния силует на прозореца под централния купол и гъвкавите му, плавни движения, тя подозираше, че сетивата на Другия са много по-изострени от нейните. Да се спотаи и да чака с надеждата да го изненада, бе навярно извънредно глупав риск.
Пейджи продължи нагоре, опитвайки се да убеди себе си, че положението им е възможно най-доброто: да заемаш висока отбранителна позиция срещу врага, който имаше само един подход. Струваше й се, че платформата на камбанарията е наистина недостъпен редут.
Замаян е от агонията на глада, изпотил се е от нужда и ярост. Оловните сачми изскачат една след друга от месото му — раните му заздравяват, все по-бързо, но на каква цена! Телесните му мазнини се разграждат, дори част от мускулната му и костна маса, за да се подхрани стремително ускоряващия се процес на зарастване на раните му. Убиецът скърца със зъби поради неутолимата нужда да дъвче, да дъвче и да гълта, да дърпа и къса, да яде, да яде, макар че няма храна, която да уталожи ужасните, стопяващи го болки.
На върха на камбанарията половината площ бе заградена със стени — там бе най-горната площадка на стълбището. В единия край на това малко помещение имаше врата, през която се излизаше и човек се озоваваше върху тази част от платформата на камбанарията, която бе изложена на природните стихии от три страни. Шарлът и Емили лесно отвориха вратата и бързо излязоха навън.
Марти ги последва смутен, че силите му толкова бързо бяха отслабнали, макар да бе по-скоро замаян, отколкото слаб. Той се хвана с две ръце за касата на вратата, после за бетонния покрив на високата до кръста му стена, която служеше за парапет, и ограждаше от три страни откритата платформа на камбанарията.