Тя мина между Шарлът и Емили, улови всяка от тях за ръка и ги поведе навън в дъжда, обръщайки се назад към него само още веднъж.
Марти ги наблюдаваше, докато стигнаха края на алеята, огледаха се наляво и надясно за коли и тръгнаха да пресичат улицата. С всяка крачка те се отдалечаваха от него и през сребърната завеса на дъжда все по-малко приличаха на живи хора, а все повече на изчезващи в далечината призраци. Обзе го обезпокоителното предчувствие, че вече никога няма да ги види живи. Той знаеше, че това е чисто и просто инстинктивна и подсъзнателна реакция на натрупания в кръвта му адреналин, ала все пак страхът пусна корен в сърцето му и започна да расте.
В гаража нахлу студен и влажен вятър и стигна чак до най-отдалечените кътчета. Марти почувства потта по лицето си така, сякаш на часа се бе превърнал в лед.
Той се върна в кухнята и затвори вратата.
Макар че трепереше и бе полузамръзнал от студ, той копнееше за една студена напитка, защото гърлото му гореше така, сякаш бе обгорено с газ.
Мъжът в преддверието навярно умираше и точно в тази секунда се тресеше в предсмъртни гърчове или пък получаваше сърдечен пристъп. Беше в много тежко състояние. Следователно би било добре да стои при него и да го наблюдава, ако се наложеше да дава някаква помощ, преди да пристигнат официалните власти. Марти нехаеше дали непознатият ще умре — всъщност искаше смъртта му — но не и преди да се получеха отговорите на някои въпроси. Последните събития поне бяха до известна степен смислени.
Преди да направеше каквото и да било, Марти трябваше да пийне нещо студено, за да успокои гърлото си. Точно сега всяка глътка бе мъчение. Когато ченгетата пристигнеха, той трябваше да е готов много да говори.
Водата от чешмата не бе достатъчно студена, за да уталожи болката му. Ето защо Марти отвори хладилника, който сега беше много по-празен (той би могъл да се закълне в това), отколкото сутринта и грабна една картонена кутия прясно мляко. Не, от мисълта за млякото му се повдигна. То му напомняше за кръв, тъй като беше телесна течност. Това от своя страна беше абсурдно разбира се, но събитията в последния час бяха съвсем нелепи, което пък означаваше, че някои от реакциите на Марти също трябваше да бъдат нелепи. Той върна кутията върху рафта на хладилника, посегна за портокаловия сок и видя бутилките с бира „Корона“, както и кутиите от шестнадесет унции15 с „Корс“. Нищо досега не му се бе виждало така желано, както тези изстудени бири. Марти грабна една кутия „Корс“, защото тя съдържаше малко повече бира отколкото бутилка „Корона“.
Първата голяма глътка запали огън в гърлото му, вместо да го уталожи. При втората глътка го заболя по-малко, отколкото при първата, третата — по-малко от втората, а после всяка следваща беше така успокояваща, като че ли бе сладък мехлем.
С пистолет в едната си ръка и полупразна кутия „Корс“ в другата, треперейки повече от мисълта за случилото се и за онова, което евентуално предстоеше, отколкото от ледената бира, Марти тръгна назад към преддверието.
Другият го нямаше.
Марти толкова се слиса, че изпусна бирата си. Кутията се изтърколи зад него, разплисквайки пенеста течност върху дъсчения под на всекидневната. Макар бирата да се изплъзна лесно от ръката му, нищо друго, освен хидравлични клещи, не би го накарало да изпусне оръжието.
Преддверието бе осеяно със счупени подпори, част от парапет и дребни трески. Няколко теракотени плочки бяха пукнати и олющени от сблъсъка с дървото и стоманеното оръжие. Нямаше никого.
От мига, в който двойникът бе влязъл в кабинета на Марти, денят постепенно се бе превърнал в среднощен кошмар, за който не бе нужно човек да е заспал. Събитията бяха излезли от веригите на действителността и собственият му дом бе станал мрачно съновидение. Толкова абсурден, колкото бе сблъсъкът му с непознатия, Марти не се бе усъмнил сериозно в неговата реалност, докато сцените се разиграваха една след друга. Нито пък се съмняваше сега. Той не бе стрелял в някаква измислица на съзнанието, не бе стискан за гърлото от илюзия и не се бе хвърлил сам от стълбището, счупвайки парапета. Проснат безжизнено в преддверието, Другият беше също толкова реален, колкото и натрошените на трески подпори, които се бяха разпилели по пода.
Разтревожен от възможността Пейджи и децата да бъдат нападнати още на улицата, преди да стигнат до къщата на Делорио, Марти се обърна към входната врата. Тя беше заключена… отвътре. Веригата беше на мястото си. Лудият не беше излязъл оттук.