Марти нямаше намерение да търси там. Ако нещастникът се бе извлякъл от къщата, за да се сгуши в някакво мразовито и подгизнало гнездо от жасмин и агапанта16, отслабнал от загубата на кръв, откриването му не беше толкова належащо. По-важно беше да се убеди, че точно в този момент Другият не се измъква нанякъде незабелязан.
Приспособили се от дълги години към сушата и свикнали да виждат вода само от пръскачките, цял рояк жаби квакаха от своите тайни кътчета — десетки пронизителни крякания, които обикновено бяха много чаровни, но сега изглеждаха зловещи и заплашителни. Над техния хор се извисяваше далечният вой на приближаващи сирени.
Ако непознатият се опиташе да се измъкне, преди да дойде полицията, евентуалните пътища за бягство бяха малко. Би могъл да се изкачи по една от стените, но това изглеждаше малко вероятно, защото въпреки чудодейното си възстановяване, той просто не бе имал достатъчно време, за да прекоси поляната, да се шмугне между храстите и да се прехвърли в един от съседните дворове.
Марти се обърна надясно и изтича изпод течащия покрив на патиото навън. Мокър до кости, с пет-шест крачки той премина тичешком по тясната пътечка покрай задната част на къщата, а след това изтича и покрай задната стена на пристроения гараж.
Поройният дъжд бе подмамил охлювите от влажните и сенчести кътчета, където те обикновено оставаха до късно след падането на здрача. Техните бледи, слузести тела се подаваха почти изцяло от черупките, а късите им, дебели рогчета опипваха пътя напред. Неизбежно Марти стъпка някои от тях, превръщайки ги в пихтия. През главата му мина суеверната представа за това, че някаква космическа общност би могла всяка секунда да го стъпче с крака по също толкова бездушен начин.
Когато зави зад ъгъла и тръгна по черния път, ограден от едната страна от зида на някакъв гараж и живия плет, Марти очакваше да види двойника си, накуцващ към предната част на къщата. Пътеката беше безлюдна. Портата в края беше полуоткрехната.
Когато Марти изтича по алеята и излезе пред къщата, сирените се чуваха вече много по-силно. Той прецапа канавката, пълна с около метър и половина бързоструйна вода, студена като реката Стикс, застана на улицата, погледна наляво и надясно, но засега поне не можа да види никакви полицейски коли.
Другият също го нямаше. Марти беше сам на улицата.
При следващата пресечка на юг, твърде далече, за да бъде разпозната марката й някаква кола стремително се отдалечаваше. Макар да се движеше доста бързо за такова лошо време, Марти смяташе, че автомобилът не се управлява от двойника му. Той все още не можеше да повярва, че сериозно ранен човек би могъл да ходи, а още по-малко пък да стигне до колата си и да я подкара така бързо. Без съмнение те скоро щяха да открият мръсника някъде наблизо, легнал в храстите, изпаднал в безсъзнание или мъртъв. Колата зави зад ъгъла сякаш прекалено бързо. Чу се как гумите изскърцаха. Възмутеният им писък се извиси над плисъка и шуртенето на дъждовната вода. В следния миг автомобилът вече го нямаше.
От север се чу воят на сирените — тъжен като вик на банши17, после изведнъж стана много по-силен и Марти, обръщайки се, видя черно-белия полицейски седан да преодолява ъгъла на пресечката от север с почти същата бързина, с каквато онзи изчезна зад ъгъла на юг. Въртящите се червено-сини лампи хвърлиха ярки кръгове светлина през сивата пелена на дъжда и върху черната настилка. Сирената замлъкна, когато седанът даде на заден ход и спря на около шест метра от Марти по средата на улицата с такава шофьорска виртуозност, каквато дори при тези обстоятелства изглеждаше прекалена.
Сирената на втора, патрулна кола зави в далечината, докато вратите на първия черно-бял седан се отваряха. Двама униформени полицаи излязоха от автомобила и наведени ниско, скрити зад вратите, закрещяха:
— Хвърли оръжието! Веднага! Хайде! Хвърли го или умираш, задник такъв! Веднага!
Марти осъзна, че все още държи девет милиметровия пистолет. Полицаите не знаеха нищо повече от онова, което им бе казала Пейджи, тоест че е прострелян човек, и разбира се сега те си мислеха че той е виновникът. Ако не направеше точно това, което искаха от него, и то бързо, ченгетата щяха с пълно право да го застрелят.
Марти остави оръжието да падне върху паважа.
Те му заповядаха да го ритне надалече от себе си и той се подчини.
Като се надигна иззад вратите на колата, единият от полицаите извика: