Лейтенант Лоубок се върна във всекидневната и се заразхожда така, сякаш позираше за модни снимки в списание „Екскуайър“. Той носеше прозрачен, найлонов плик за събиране на веществени доказателства, в който се намираше черен несесер за бръснене. Сядайки на стола, Лоубок сложи плика върху масата.
— Мистър Стилуотър, добре ли заключихте къщата си когато излязохте тази сутрин?
— Дали съм заключил?! — попита Марти, чудейки се накъде биеше лейтенантът този път и опитвайки се да прикрие гнева си. — Да, добре заключих. Много внимавам за тези неща.
— Мислили ли сте за това как евентуално нападателят ви е успял да влезе в къщата?
— Предполагам, че е счупил прозореца. Или е разбил някоя ключалка.
— Знаете ли какво има тук? — попита Лоубок, потупвайки черния, кожен несесер през найлоновия плик.
— Боя се, че очите ми не са рентген — отвърна Марти.
— Мислех, че това може да ви е познато.
— Не.
— Намерихме го във вашата голяма спалня.
— Не съм го виждал никога преди.
— Върху тоалетката беше.
— Казвайте направо, лейтенант — рече Пейджи.
Слабата усмивка отново пробягна по лицето на Лоубок — беше като някакъв призрак, появил се за миг над масичката за викане на духове.
— Това е пълен комплект от шперцове — обяви Лоубок.
— Така ли е влязъл? — попита Марти.
Лоубок сви рамене и каза:
— Предполагам, че такова трябва да е заключението ми.
— Досадно е, лейтенант! Ние имаме деца, за които се безпокоим. Съгласен съм с жена ми — просто кажете направо!
Навеждайки се над масата и пронизвайки отново Марти с характерния си, нетрепващ поглед, детективът каза:
— Полицай съм от двадесет и седем години, мистър Стилуотър, и сега за първи път виждам при взлом в частен дом някой да използва професионални шперцове.
— Е и?
— Престъпникът обикновено счупва стъклото на някой прозорец или разбива някоя ключалка, както вие казахте. Понякога избиват от жлебовете някоя плъзгаща се врата или прозорец. Средностатистическият крадец разполага със сто начина за влизане в частен дом… и всички те са много по-бързи, отколкото отварянето на врата чрез шперц.
— Този не е бил от средностатистическите престъпници.
— О, и аз разбирам това — рече Лоубок, като се отдръпна от масата и се облегна назад. — Този човек е много по-театрален, отколкото средния извършител на престъпления. Той се е постарал да изглежда точно като вас; дърдори разни небивалици как си иска живота обратно и други такива; идва въоръжен с професионално оръжие за извършване на убийства, с резба за заглушител; използва инструменти, предназначени за взлом, също като някой холивудски актьор, играещ убиеца в някой евтин, зрелищен филм; получава два куршума в гръдния кош и не предава богу дух; загубва толкова кръв, че всеки нормален човек отдавна би свършил, но той изчезва. Този тип е направо фрапантен… но е и muy misterioso19 — герой, какъвто Анди Гарсия би играл в някой филм, или (дори още по-добре) какъвто би играл Рей Лиота от филма „Готините“.
Изведнъж Марти разбра накъде биеше детективът и защо. Неизбежният край на този разпит скоро щеше да се види, но Марти не беше се сетил просто, защото бе препалено очевиден. Като писател, той бе търсил някакви много по-особени и сложни причини за това, че Лоубок едва успяваше да скрие недоверието и враждебността си, когато през цялото време лейтенантът се бе придържал към едно банално клише.
Все пак Лоубок имаше за тях още една неприятна изненада. Той се наведе напред и отново се втренчи в Марти, но този негов маниер вече не оказваше нужния ефект. Вместо това се бе превърнал в един строго индивидуален и досаден, нервен тик — нещо като смирената поза или безжалостното самоосъждане на Питър Фолк в ролята на Коломбо, замисленото свиване на устните на Неро Уолф в моменти на просветление, престорената усмивка на Джеймс Бонд, която сякаш казва „не на мене тия“, или пък всички онези характерни привички, присъщи за Шерлок Холмс.