Марти знаеше, че истинският живот не бе нито така екстравагантно пищен, както в най-блестящите литературни творби, нито наполовина толкова безотраден, както в средностатистическия роман… а още по-малко пък беше предсказуем — тъкмо обратното — както в блестящите творби, така и в средностатистическите романи. Страхът му да се върне в дома си, за да изгаси лампите, беше ирационален и резултат от едно прекалено активно въображение, както и от склонността на повечето писатели да виждат драми, злокобна участ и трагедии във всеки момент от развоя на човешките съдби, при всяка промяна на времето, програмата, мечтите, надеждите или при всяко завъртане на заровете.
Както и да е, те нямаше да се върнат в къщата. За нищо на света, по дяволите!
— Остави лампите да горят — каза Марти. — Заключи, вдигни гаражната врата и нека да отидем да вземем децата, за да се махнем най-после оттук.
Навярно Пейджи бе живяла достатъчно дълго с писател, за да бъде променена и нейната собствена фантазия, или може би тя изведнъж си спомни кръвта, разплискана в антрето на втория етаж… Каквато и да бе причината, тя не възрази, че при толкова много запалени лампи ще прахосат сума ти електрическа енергия. С едната си ръка Пейджи напипа копчето, за да вдигне гаражната врата, а с другата затвори вратата към кухнята.
Докато Марти заключваше багажника на „БеЕмВе“-то, гаражът бе вече напълно отворен. Металната преграда изтрака още веднъж и се скри в гредата над главите им.
Той зарея поглед навън, в дъждовната нощ, опипвайки разсеяно дръжката на пистолета, затъкнат в колана му. Фантазията му още работеше и Марти почти очакваше да види как вездесъщият двойник се задава по алеята.
Обаче вместо това, той видя нещо, което надминаваше и най-мрачните му фантазии — отсреща, пред къщата на Делорио бе спряла някаква кола. Не беше тяхната. Марти не я бе виждал никога преди. Фаровете светеха, макар шофьорът да не можеше да запали. Двигателят непрекъснато се давеше. Въпреки че мъжът зад волана беше само една тъмна фигура, бледият мъничък овал на детско личице, взиращо се навън през прозореца на задната седалка, бе ясно различим. Дори от това разстояние, Марти беше сигурен, че малкото момиченце в буика е Емили.
До вратата на кухнята Пейджи ровеше за ключовете в джобовете на якето си от рипсено кадифе.
Изведнъж Марти се скова като при паралитичен гърч. Той не можа да извика Пейджи, не можа дори да мръдне.
От другата страна на улицата двигателят на буика запали, избръмча, пое гориво и мощно изрева. Облак от синкави прозрачни газове се разнесе от ауспуха.
Марти разбра, че е разкъсал обръча на паралитичния шок, чак когато бе стигнал средата на алеята. Той бе изскочил от гаража и тичаше към улицата през дъжда. Струваше му се, че първите десет метра бе изминал за част от секундата, чрез телепортиране. Обаче това беше просто инстинкт и най-обикновен животински страх. Тялото изпреварваше съзнанието.
Пистолетът беше в ръката му. Той не си спомни кога го бе извадил от колана.
Буикът се отлепи от бордюра, а Марти сви наляво, за да го последва. Колата се движеше бавно, защото шофьорът не знаеше, че го преследват.
Емили все още се виждаше зад стъклото. Уплашеното й лице сега бе притиснато плътно към прозореца. Тя гледаше право към баща си.
Марти бързо приближаваше колата. Още три метра до задната броня. Тогава тя плавно се отдалечи от него, много по-бързо, отколкото той бе в състояние да тича. Гумите изпърпориха през локвите и ги разплискаха.
Като пътничка в ладията на Харон21, психопатът отвеждаше Емили не само надолу, по улицата, но я превеждаше също през водите на Стикс22 към царството на мъртвите.
Марти се потопи във вълните на черното отчаяние, ала сърцето му ускори ритъма си още повече и скоро той усети в себе си сили, каквито не подозираше. Затича още по-бързо от преди, разплисквайки локвите. Краката му се удряха в черния паваж като парни чукове, ръцете му се движеха енергично напред-назад, главата му бе леко издадена напред, с очи приковани в целта.
При първата пряка буикът намали скорост и на кръстовището спря напълно.
Задъхан, Марти настигна буика. Задната броня, задния калник, задната врата.
Лицето на Емили е на прозореца.
Тя поглежда нагоре, към него.
Сетивата му бяха така изострени от страха, сякаш бе взел някакъв опиат, променящ цялостно устройството на човешкия мозък. По някакъв странен, хипнотичен начин той регистрираше всяка особеност на множеството дъждовни капки, покриващи стъклото, което го разделяше от дъщеря му — техните криволици и спирали, в които се отразяваха сноповете светлина от уличните лампи, тяхната непрестанно изменяща се повърхност — като че ли всяка капчица беше важна, колкото което и да е друго нещо в този свят. По същия начин Марти виждаше вътрешността на колата, но не просто като тъмно петно, а като сложна, триизмерна плетеница от сенки и безброй нюанси на сиво, синьо и черно. Зад бледото лице на Емили сред сложните дантели от мрак и светлина се мяркаше още една детска фигурка: Шарлът.