Но ако е трудно да се определи точният момент, онази специфична стъпка, в която разумът е заложил на смъртта, по-лесно е да се извлекат от самото действие последиците, които то предполага. В известен смисъл да се самоубиеш е както в мелодрамата — да се разкриеш. Това означава да признаеш, че си надмогнат от живота, че не го разбираш. Все пак да не прекаляваме с тези аналогии, а да се върнем към по-обикновените неща. Това означава само да си признаем, „че не си струва труда“. Естествено, никога не е лесно да живеем. Човек продължава да извършва движенията, наложени му от съществуването, по много причини, първата от които е навикът. Да умреш доброволно предполага, че си прозрял, макар и инстинктивно, смехотворната същност на този навик, отсъствието на каквато и да било по-дълбока причина да живееш, безсмислието на това всекидневно движение и безполезността на страданието.
И тъй, кое е това непонятно чувство, което отнема на разума необходимата за живота сънливост? Свят, който може да бъде обяснен, ако ще би с неправилни доводи, е близък. Обратно, в една вселена, внезапно лишена от илюзии и светлина, човек се чувствува чужденец. Това изгнание е безнадеждно, понеже е лишено от спомените за изгубеното отечество или от надеждата за обетована земя. Именно това разделяне на човека от неговия живот, на актьора от неговия декор, е усещането за абсурд. Ако се замислят за собственото си самоубийство, всички здрави хора ще стигнат без повече обяснения до заключението, че има пряка връзка между това усещане и стремежа към небитието.
Темата на това есе е именно връзката между абсурда и самоубийството, точната мяра, в която самоубийството се превръща в разрешаване на абсурда. Може да се изведе като принцип, че онова, в което истински вярва един добросъвестен човек, трябва да направлява неговата дейност. Следователно вярата в абсурдността на съществуването трябва да ръководи неговото поведение. Естествено е да полюбопитстваме, да се запитаме ясно, без фалшива патетичност дали подобно заключение изисква колкото може по-бързо да излезем от едно неразбираемо положение. Тук говоря, разбира се, за хора, предразположени да вникват в себе си.
Изказан ясно, този проблем може да изглежда едновременно прост и неразрешим. Но погрешно е да се предполага, че прости въпроси водят до също такива отговори и че очевидността съдържа в себе си очевидност. A priori и променяйки изказа на проблема, все едно дали някой се самоубива, или не се самоубива, изглежда, че има само две философски разрешения — „да“ и „не“. Това би било твърде хубаво. Но трябва да се вземат предвид тези, които, без да стигат до изводи, винаги питат. Тук, макар и иронично, трябва да се отбележи: става дума за мнозинството. Забелязвам също така, че тези, които отговарят „не“, действуват, сякаш мислят „да“. Действително, ако приема ницшеанския критерий, те мислят „да“ по един или по друг начин. Напротив, тези, които се самоубиват, често са убедени в смислеността на живота. Това са постоянни противоречия. Може дори да се каже, че те никога не са били така ярки, както по този пункт, в който логиката всъщност е толкова желателна. Обичайно е да се сравняват философските теории и поведението на тези, които ги проповядват. Но трябва да се каже, че между мислителите, които отричат смисъла на живота, никой освен Кирилов, който е излязъл от литературата, Перегринус, който се ражда от легендата2, и Жюл Льокие, близък до хипотезата, не развиват своята логика до отказ от живота. Цитират често на смях Шопенхауер, който възхвалявал самоубийството пред богата трапеза. Всъщност тук няма място за шега. Този начин, да не се приема сериозно трагичното, няма толкова голямо значение, но характеризира даден човек.
Трябва ли да се счита при тези противоречия и неясноти, че няма никаква връзка между мнението, което човек има за живота, и действието, с което го прекратява? Да не преувеличаваме нищо в този смисъл. В привързаността на човека към живота има нещо, по-силно от всички неприятности на света. Решенията на плътта са не по-малко важни от решенията на духа, а плътта отрича унищожението. Ние добиваме навик да живеем, преди да придобием навика да мислим. В този порив, който ни приближава с всеки изминал ден, стъпка по стъпка, към смъртта, плътта запазва неотменима преднина. И най-сетне същественото в това противоречие се заключава в онова, което ще нарека отбрана, защото тя е малко или повече развлечение, така както го разглежда Паскал. Отбрана срещу смъртта, третата тема на това есе, е надеждата. Надежда за друг живот, който трябва да бъде „заслужен“, или хитруване на тези, които живеят не заради самия живот, а за някаква голяма идея, която го надхвърля, възвисява го, дава му смисъл и го представя лъжливо.
2
Чувах за един съперник на Перегринус, следвоенен писател, който, след като завършил първата си книга, се самоубил, за да привлече вниманието върху произведението си. Той действително привлече вниманието, но книгата му беше оценена като лоша. Б. а.