Николай Райнов
Младата присмехулница
Английска приказка
Живели едно време цар и царица. Те имали една дъщеря, голяма хубавица. Понеже не им се родило друго чедо, угаждали на дъщеря си във всичко. По техен пример и царедворците гледали да задоволяват всички желания на княгинята.
Княгинята ставала от ден на ден все по-горда и по-надменна. Тъй растяла тя — самоуверена, високомерна към другите, сигурна в своята хубост. По-долните презирала. Родителите й не казвали нищо, за да не огорчат едничката си дъщеря.
Княгинята се казвала Матилда, но всички й викали на галено Мод. Придворните мъже и жени не я обичали, защото се подигравала с всекиго. Когато някой почне да върши нещо или когато заговори, княгиня Матилда начевала да се криви, да се плези и толкова сполучливо да го наподобява, че всички наоколо се пукали от смях.
От време на време някои от по-старите царедворци дръзвали да подхвърлят на царя или на царицата, че дъщеря им не се държи добре. Но родителите на Матилда отговаряли винаги с едни и същи думи:
— Тая прелестна Мод ли? Че тя е още дете! Кой може да й се сърди? Не виждате ли, че го прави на шега, а не от зло сърце?
Тия думи, разбира се, не успокоявали оскърбените, които виждали, че Мод не е вече дете, защото има четиринадесет години. А една княгиня на четиринадесет години трябва, казвали си те, да се отнася към старите заслужили царедворци по друг начин, ако иска и те да я почитат.
Веднъж в двореца дошла на гости една възрастна царица, далечна сродница на Матилдиния баща, за която се приказвало, че е магьосница.
Лицето на тая царица било сухо и жълто, съвсем набръчкано. Носът й бил дълъг, много дълъг и — при това — изкривен наляво, с едра брадавица над едната ноздра. Устата й била голяма, с дълги устни, изкривени надясно; един дълъг зъб се подавал над долната устна. Очите й били малки, но живи и някак особено святкали, сякаш от тях излизат искри. Над челото на царицата падал побелял кичур коса.
Царят и царицата посрещнали с почит гостенката. Придворните й се поклонили. А княгинята, щом я видяла, прихнала да се смее и се скрила зад бащиния си гръб. Сетне, за да разсмее царедворците, сбръчкала лицето си, изкривила устните си на една страна, примижала с очи, па изопнала и носа си с два пръста, като се стараела да наподоби колкото се може по-вярно лицето на старата царица.
Баща й се дръпнал отведнъж, за да стори път на гостенката, и момата неочаквано се озовала пред самата царица магьосница.
Гостенката видяла всичко. Тя се усмихнала, посочила с пръст Матилда и казала на събраните:
— Вижте колко много ме харесва младата княгиня: иска й се да прилича на мене. Добре тогава, княгиньо: отсега нататък ще станеш като мене.
При тия думи магьосницата погледнала втренчено право в очите княгинята, протегнала ръка и я помилвала по лицето. Ала тая милувка била толкова страшна, че Мод изтръпнала. Сякаш някой сложил на лицето й желязна маска: тя усетила, че кожата й е сбръчкана, а очите — свити. Носът й се удължил толкова много, че дори й тежал. Челюстите й се разкривили, устните й — също; от устата й се подал дълъг извит зъб, а на челото й увиснал кичур бяла коса.
Княгиня Мод се озърнала безпомощно наоколо с надежда, че някой ще й помогне. Царедворците изпаднали в ужас. На царя и царицата прилошало. А гостенката се усмихнала, поклонила се и бързо слязла по стълбата, скочила пъргаво в колесницата, кимнала на коларя и след миг изчезнала.
В двореца настанала тежка скръб, сякаш някой е починал. Царицата се разболяла. Царят побелял за една нощ. Княгиня Матилда току се оглеждала в огледалото, плачела денем и нощем и не излизала никъде от срам. Тя знаела, че ако се покаже пред хората — всички ще й се смеят, както преди това тя се смеела на другите.
Бащата на Мод пратил неколцина царедворци с богати подаръци, дано склонят сродницата му да дойде и снеме магията от дъщеря му. Но пратениците се върнали и съобщили, че царицата била заминала, без да обади на своите министри къде отива; тя имала навик често да изчезва тъй.
Нямало що да се прави — царят повикал учени хора и лекари, колкото ги имало в царството, и ги помолил да видят с какво биха помогнали на княгинята. Събрали се те. Дълго се съветвали. Приказвали, мъдрували, мислили, карали се — кой от тях знае повече. Варили всякакви лекове, мазали лицето на Мод, разтривали я, кадили я с какви ли не смоли и миризми, ала нищо не помогнало.
Надошли врачове и врачки, знахари и знахарки, магьосници и чародейки. Едни гледали на боб, други — на карти, трети — на восък, но не успели да познаят как да се излекува княгинята. Баяли й, заклевали я, ръсили я с омагьосана вода, ала не могли да развалят магията.