— Не ни е по силите — рекли, — да разтурим такава магия. Царицата, която е омагьосала момата, знае повече от нас.
Княгинята се стопила от мъка и плачове. Заприличала на сянка.
Веднъж, когато една от слугините влязла да я види, не намерила никого в стаята й. Спалнята била празна. Потърсили Мод в двореца; навред обиколили, но — напразно. Нямало я и в градината. Па и в града не я бил видял никой.
А в това време княгиня Матилда, облечена в селски дрехи и пребрадена с проста шарена кърпа, вървяла по пътя, който води от столицата към най-близкото село. Тя вързала в един вързоп златната си коронка и другите си скъпоценни накити. По нищо не се познавало, че е царска дъщеря. Па и никой освен придворните не я бил виждал, откак погрозняла, та сега и да я видел, не би я познал.
Срещали я хора, отиващи към града, поглеждали я и си казвали един другиму:
— Колко грозно момиче! Цяла чума! Бива, бива грозота, ама чак пък толкова!…
Когато влязла в селото, децата тръгнали подире й, като след мечка. Едни подскачали около нея с викове и крясъци, други й дърпали наметката, трети я наричали плашило, четвърти я сочели с пръст и се превивали от смях.
Всички тия оскърбления пробождали като ножове сърцето на Матилда. Но тя се била смирила и решила да претърпи всичко, защото си спомняла колко пъти е наскърбявала с подигравки и зли закачки другите. Сега дошло време да разбере колко тежко е било на ония, с които се е гаврила.
Много села и градове минала княгинята. Най-после стигнала до една висока планина, дето била границата между бащиното й царство и съседното. Тя не знаела накъде да върви. Помислила, помислила, па поела пътя по планината и навлязла в чуждата държава.
Тъкмо се било запролетило. По ливадите били нацъфтели цветя: първите цветя, които пъстреят между зелената трева. Слънцето светело весело. Небето било ясно. И на Мод станало светло на душата.
Тя си казала:
— Какво пък най-после? Макар че съм грозна, все ще преживея, както живеят толкова хора по широкия свят. Сбърках много, като се подигравах на близките си. Занапред ще бъда внимателна към всички, ще им услужвам, ще им помагам, с каквото мога.
В полите на планината имало малко селце. Там решила момата да стане ратайкиня: видяла, че за друго я не бива; в двореца не се била научила на никаква работа: струвало й се, че поне ще може да слугува.
Тръгнала из селото да си търси място. Но в която къща да влезе, изпъждали я.
— Не ни трябваш — казвали. — Много си грозна. Ще ни изплашиш децата.
Пропъждана от всички къщи, княгинята се отчаяла. Нямала какво да яде. Отдавна си била продала всички скъпоценни накити. Останала й била само коронката. Решила и нея да продаде.
Като обходила цялото село, стигнала до една самотна къщица, разположена край пътя, настрана от другите. Слънцето залязвало. Мод почукала на вратата. Отворила й една бабичка и я попитала какво иска.
Княгиня Матилда й подала коронката и казала:
— Мила госпожо, дай ми малко хляб, че умирам от глад. Ще ти заложа тая коронка. Ако я запазиш, след време може да се върна и да си я откупя. Ако ли изпаднеш в голяма нужда, продай я: няма да ти се сърдя.
Бабата излязла жалостива. Тя нахранила Мод, напоила я с мляко и на раздяла й дала цял самун хляб. Момата тръгнала към гората. Когато навлязла навътре, стъмнило се. Тя била толкова уморена, че не можела да върви по-натам. Легнала под една клонеста борика и заспала.
На заранта станала рано, при изгрев-слънце. В гората било весело и тихо. Птички подскачали по клоните на дърветата и пеели. Зайци и сърни тичали по поляните. Тия животни били толкова кротки, че давали на момата да ги милва. Учудените им очи я гледали доверчиво.
Момата усетила изведнъж такава радост, каквато не била усещала друг път.
— Слава Богу, че не съм най-сетне сама — си казала тя. — Поне животните ме обичат. Ето там тече бистро поточе. Наблизо ще се намерят било ягоди, било гъби. Тук ще остана да живея. От глад няма да умра. Никой няма да ме вижда. Никой няма да ми се смее и да се подиграва с мене.
И Матилда си направила колиба от борови клони, па заживяла в нея. Ходела да бере ягоди и гъби и да копае корени. Тъй се хранела. Веднъж, както вървяла из гората, озовала се на широка поляна, чак на другия й край. Едно овчарче пасяло стадото си по ония места. То било сухо, грозно, болнаво. Казвали го Джим. Мод се сприятелила с него. Джим си делял хляба със своята приятелка, а тя му давала от гъбите и ягодите.
Тъй прекарала Матилда пролетта и лятото. Половин година минала, откак била напуснала бащиния си дом. Затъжила се тя отдавна за родителите си, но не желаела да им причинява мъки, като я гледат грозна и напразно се стараят да й помогнат. А дните летели неусетно. Дошли есента. Една вечер Джим казал на княгинята, че в селото върлува лоша болест.