— Каква болест? — попитала Мод.
— Никой не може да й намери цяр. Лицето на човека се изприщва, покрива се с буци. Болестта се предава от човек на човек, затова никой не смее да помогне на болния: хората се боят да не се заразят. Най-много се боят младите, че ще погрознеят, ако ги хване болестта. Болните лежат, изоставени от всички. Няма кой да им даде ни хляб, ни вода; някои тъй си и умират. Страшна работа!
Тия думи поразили Мод. Тя решила да отиде в селото, за да помага на болните.
„Поне аз няма от какво да се боя — си казала тя. — Толкова съм грозна, че няма вече накъде. И да се разболея, все едно: по-грозна няма да стана. А пък ще успея да спася поне един човек от смърт. Само едно бих искала да зная: с какво да им помогна, та да оздравеят. Не знам лека на тая болест.“
С тия мисли Матилда се прибрала в колибата си и легнала да спи. Насън й се явила една стара жена, която приличала по лице и на царицата магьосница, и на бабата, у която княгинята заложила своята коронка. Тя повела Мод през гората и я отвела до една поляна, обрасла с едри жълти цветя, прилични на млечок.
— Набери от тия билки — казала тя на Матилда — и ги свари. С водата измий лицето на болния и той ще оздравее.
Щом се съмнало, Мод станала и отишла там, дето я била отвела бабата. Намерила поляната, която била наистина обрасла с жълтоцветни билки. Набрала от тях толкова, колкото могла да понесе.
После се върнала в колибата, свързала цветята на сноп, наметнала се с дрехата си и отишла в селото.
Тоя път, разбира се, я посрещнали не като по-рано. В същите къщи, дето преди месеци я пъдели и й се подигравали, сега я приемали с отворени прегръдки. Стискали й ръцете от благодарност, че се решава да гледа болните. А самите заболели я посрещали със сълзи на благодарност в очите.
Момата почнала да се грижи за болните с нежност и внимание. Тя им давала храна и вода. Варяла ония билки, които била набрала, и миела с водата лицата на нещастниците. И какво излязло? Всички, които лекувала, се изцерили до един. Разчуло се навред по селото за тая билярка. Излекуваните я благославяли и обсипвали с дарове, но тя не приемала нищо.
— Доста ми е вашата благодарност — отвръщала момата.
Почнали да я канят във всички къщи. Излекува ли едного, отивала при друг. Цялата есен, че и зимата Матилда прекарала в селото — да лекува болните. Тъкмо се запролетило, и тя излекувала последния болник. Тогава решила да се върне в гората и да заживее отново в своята колибка, макар че всички я молели да остане при тях. Тя се простила един ден със селяните, които я изпратили чак до гората, и си отишла в колибата.
Първата нощ, която прекарала Мод в колибата, била най-щастливата нощ през живота й. Тя видяла момите, момците и децата, които била излекувала, че идват с венци в ръце да й благодарят още веднъж. Старците, бабите и възрастните хора, които била изцерила, също идвали да я благославят и да й пожелават честита бъднини. Това било, разбира се, насън. Когато се събудила, сърцето й тупкало от радост, че е могла да направи на хората добро.
Мод станала и тръгнала към поточето да се измие. Старите й познайници — сърните и зайците — я посрещнали с весели подскачания, зарадвани, че я виждат отново след толкова време. Сърцето на княгинята се изпълнило с още по-голяма радост. А знаете ли какво станало, когато Мод се навела над ручея — да се измие? Погледнала и не могла да повярва на очите си. Радостен вик на учудване се откъснал от гърдите й.
Тя видяла във водата своето отражение. Но може ли това да бъде истина? Тя не била вече грозна като оная стара магьосница, а хубава, каквато си била по-рано, преди да дойде у тях царицата чуждестранка.
Матилда си пипнала лицето, за да се увери, че не се лъже. Дългият й нос бил изчезнал. Нямало го и кривия зъб. Устните й били малки, а очите й се отворили нашироко, като по-преди. А най-важното, което забелязала, когато се огледала във водата, било, че лицето й не е жестоко и гордо, каквото го знаела, ами осветено от блясъка на доброта и обич — един вътрешен блясък, какъвто по-рано тя не била виждала на ничие лице. И това й се харесало най-много от всичко.
Значи магията се е разтурила по някакъв начин. Кога и как е станало това, Мод не знаела. Дори не й се вярвало, че е възможно да се е отървала от своята грозота. Сега тя ще може да се покаже пред всички хора, дори и пред бащините си поданици; ще може да се върне и при родителите си. Но пък кой знае да не би само на нея да се струва така?
Тя отишла на оная поляна, край гората, дето овчарчето пасло стадото си. Момчето било там. То видяло, но не й казало нищо. В погледа му имало учудване, ала по нищо не личало, че я познава. Сякаш виждало нов човек и се питало отде е дошъл.