— Не ме ли позна, Джим? — попитала момата.
— Не, госпожице. Коя си ти и отде идеш?
— Че как да не ме познаваш? Аз те знам много добре. Бива ли толкова скоро да ме забравиш? Нали бяхме уж приятели?
— Не си спомням да съм те виждал. Чудно ми е дори, че ми знаеш името. Кога сме били приятели?
— Кога ли? Миналото лято. Ти много скоро забравяш, Джим.
— Не. Миналото лято идваше една мома, която живееше в гората, но тя беше много грозна, а ти си хубава.
Мод се уверила, че наистина се е върнала прежната й хубост и очите й не са я излъгали. Ала как да си обясни тая промяна?
Изглежда — си казала княгинята, — че това се е случило миналата нощ, додето съм спяла. Затова ми беше толкова добре. Сега разбирам, че онова, което не успяха да направят лекарите, учените, знахарите и магьосниците, е станало тогава, когато помагах на клетите болни. Състраданието и обичта към тях ме накараха да забравя себе си — и магьосницата, като е видяла това, е разтурила своята магия.
Още същия ден Матилда решила да се върне при своите родители, но преди това отишла да си поиска короната от бабата. Наистина тя не можела да я откупи, защото нямала пари, ала й се искало поне да узнае дали бабата я още пази, или я е продала вече. Ако я пази, може би ще се съгласи да й я даде, а тя ще измоли от някой богат селянин откуп.
Княгинята се учудила много, когато излязла да й отвори не бабата, а една млада и хубава жена, която я поканила любезно да влезе и се отмори.
Като се заприказвали, момата запитала:
— Не живееше ли едно време тук една бабичка?
— Живееше — отвърнала домакинята, — но тя замина за далечна страна. Ние купихме с мъжа ми тая къща от нея. Казват, че тази баба била зла и жестока, ала аз не съм видяла зло от нея. Между народа се мълвеше, че била магьосница. Когато си заминаваше, остави ни една скъпоценна вещ, която й била заложила някаква мома.
— Да не е една златна коронка?
— Да. Бабата ни каза, че момата щяла да дойде да си я поиска. Ние я пазим. Да не си ти тая девойка?
— Аз съм. Благодаря ви много, че сте запазили моето украшение. За него идвам.
Жената извадила от ковчега коронката и я сложила на главата на Матилда. После се дръпнала малко назад и рекла с възхищение:
— Колко ти прилича! Хубавица като тебе е родена за княгиня.
— Аз съм наистина княгиня — казала тихо Мод, но не за да се похвали, а само за да обясни на жената защо е дошла да иска короната.
Сетне й разказала своя живот, без да скрие нещо. Домакинята се зарадвала, че има за гостенка такава важна особа, и се учудила доста на Матилдината скромност. Тя нагостила княгинята, поразговорила се с нея и я изпратила.
Мод се отправила към бащиното си царство. Още щом минала планината, срещнали я хора, които я познали и поздравили. По цялата страна се пръснала мълвата, че княгинята се връща, излекувана от своята грозота. Тоя слух стигнал и до столицата. Царят изпратил царедворци с колесница да посрещнат дъщеря му. Когато се била спряла в едно село да си почине, Матилда видяла, че идват конници. На седлата им бил изобразен бащиният й герб. Тя ги познала. И те я познали, поздравили я и я замолили да почака колесницата. Скоро пристигнала и колесницата, придружена от царедворци на коне. Княгинята се качила и потеглила, изпратена с весели викове от народа.
Накрай столицата излязъл царят да посрещне дъщеря си. Той заплакал от радост. Дълго прегръщал и целувал дъщеря си, която всички смятали вече за умряла. Голяма била и радостта на Матилдината майка, па и на придворните. Ала още повече се зарадвали всички, като видели колко се е променила тяхната княгиня. Тя не била вече ни горда, ни присмехулница. Усмихвала се от сърце, отнасяла се любезно, била услужлива. Обичала всички — и бедни, и богати. Помагала с готовност всекиму, който се нуждае от нещо.
Колко пък за царицата магьосница, никой нито я чул, нито я видял. Къде изчезнала, и до ден-днешен не се знае.