Картечниците прекратиха огъня. Най-близкият до Християн картечар въздъхна шумно, избърса бликналата пот и се облегна уморен на замлъкналото дуло.
— Дистл! — извика Харденбург.
— Слушам, господин лейтенант.
— Вземете петима човека и вървете след мене. — Той тръгна надолу към притихналото полесражение, като стъпваше тежко в дълбокия пясък.
Християн направи знак на петимата войници, които се намираха най-близо до него, и последва лейтенанта.
Харденбург вървеше към камионите бавно, сякаш се готвеше да държи реч, като размахваше ръце в такт с крачките си. Християн и войниците го следваха по петите. Приближиха се до англичанина, който така глупаво се бе втурнал към тях, хванал смъкнатите си панталони с ръце. Беше ударен с няколко куршума в гърдите. От потъналата в кръв куртка се подаваха изпочупени ребра, но той беше още жив и гледаше мълчаливо към тях. Харденбург измъкна пистолета си, зареди го и небрежно пусна два куршума в главата му, без да се прицели. Човекът издаде хрипкав звук и в същия миг лицето му се превърна в кървава пихтия. Харденбург прибра пистолета си и продължи нататък със същата спокойна крачка.
Стигнаха до купчина проснати на пясъка тела. Всички бяха мъртви, но Харденбург заповяда: „Довършете ги!“ и Християн, без да се цели, даде няколко изстрела в труповете. В този момент той не чувстваше никакво вълнение.
След минута стигнаха до огньовете. Християн забеляза, че тенекиените кутии, които всъщност представляваха импровизирани печки, бяха пробити особено грижливо, за да се получи по-добра тяга. Очевидно тия своего рода печки отдавна се използваха от томитата във войската. Във въздуха се носеше тежък дъх на чай, на овъглено дърво, на изгоряла гума и човешка плът — той идеше откъм камионите, от които войниците не бяха могли да се измъкнат. Един от тях обаче беше успял да скочи на земята и сега, овъглен, лежеше на лакът в странна бдителна поза. Пак тука, сред разсипан чай, консервирано говеждо и захар, се търкаляха два крака, които мините бяха просто изтръгнали от панталоните на човека.
Друг войник седеше отпуснат върху автомобилна гума с почти откъсната глава. Християн втренчи поглед в тая увиснала глава със здрави челюсти. Тоя човек навярно беше работник; на неговото лице беше застинал типичният за англичаните израз на лукаво упорство и привидно покорство. От устата, разтворена в насмешлива гримаса, висеше изкуствена горна челюст. Човекът беше старателно избръснат и бузите под посивелите слепоочия бяха дори простъргани до червено. „Един от тия, които никога не забравят да се обръснат! — помисли си Християн. — Истинският изряден войник, когото можеш да срещнеш във всеки взвод. Само че днес тоя напразно е губил време!“
Ту тук, ту там помръдваше ръка и се разнасяше стенание. Войниците се бяха пръснали на различни страни и навсякъде се чуваха единични изстрели. Харденбург се приближи до челната кола, която навярно принадлежеше на началника на колоната, и започна да рови в нея за документи. От една служебна чанта извади няколко карти, заповеди на пишеща машина и снимката на русокоса жена с две деца. Накрая той подпали колата.
После се приближи до Християн и двамата останаха известно време така, загледани в горящата машина.
— Имахме щастие, че спряха на лагер точно там, където трябваше — рече усмихнато Харденбург. Християн също се усмихна. Това никак не приличаше на оперетното сражение при похода им към Париж. Нито на черноборсаджийската и полицейска работа в Рен. То беше тъкмо онова, за което се бяха готвили, това беше самата война, а труповете наоколо представляваха реално, конкретно и ценно постижение в борбата. Да, тия англичани не можеха да разчитат вече на американска помощ!
— Достатъчно! — извика Харденбург към войниците. — Ония, които не сте доубили, могат да се върнат вкъщи. А сега обратно към височината!
И заедно с Християн той закрачи назад към немските позиции. Очертани на фона на небето, останалите на хребета войници ги наблюдаваха как се приближават. „Колко уязвими изглеждат в тая огромна пустиня! — помисли си Християн сепнато. — И колко е хубаво, че не съм сам, че те са с мене…“
Минаха край един английски офицер, който лежеше по очи с лъснал гол задник; имаше нежна и бледа кожа като на аристократ.
— Помните ли как изглеждаше тоя, когато клечеше, може би разтревожен, че има запек, и чу първия изстрел? — усмихнато рече Харденбург. — И как тичаше и викаше нещо на войниците си, като се мъчеше същевременно да придържа гащите си?… Капитан от армията на негово величество английския крал!… Готов съм да се обзаложа, че в Сандхърст20 не ги учат как да се справят с подобни случаи.