— И така, мистър Уитикър — започна председателят, като се ровеше и взираше с късогледите си очи в досието на Майкъл, — вие твърдите, че имате право да се позовете на пункт 3 "а", понеже сте осъден да издържате свои близки. — Той втренчи гневен поглед в Майкъл, сякаш го питаше: „Къде е оръжието, с което убихте покойника?“
— Да — отвърна Майкъл.
— Ние установихме, че не живеете със съпругата си — почти изкрещя председателят и победоносно погледна около себе си. Няколко членове на комисията побързаха да поклатят енергично глави.
— Ние сме разведени.
— Разведени! — повтори председателят като ехо. — А защо сте скрили тоя факт?
— Нека не ви губя времето напразно — рече Майкъл. — Позволете да ви кажа, че аз съм решил да постъпя във войската.
— Кога?
— Щом като поставят пиесата, над която работя.
— А кога ще стане това? — обади се раздразнено от другия край на масата дребен, тлъст човек.
— След два месеца — отговори Майкъл. — Не зная какво пише там, във вашите книжа, но аз съм длъжен да осигуря материално родителите си и да плащам издръжка на бившата си жена…
— Вашата жена — прекъснато остро председателят, загледан в папката пред себе си — печели по петстотин и петдесет долара седмично…
— Когато работи — обясни Майкъл.
— Миналата година е работила тридесет седмици — продължи председателят.
— Така е — уморено потвърди Майкъл. — Но нито една седмица през тая година.
— Ние обаче сме длъжни да вземем пред вид вероятните печалби — рече председателят и махна с ръка. — През последните пет години тя е работила и няма основание да смятаме, че сега ще престане да работи. Освен това — добави той, като се взря отново в книжата; — вие твърдите, че издържате майка си и баща си.
— Да — въздъхна Майкъл.
— Баща ви, както сме установили, получава пенсия от шестдесет и осем долара на месец.
— Точно така — съгласи се Майкъл. — Но вие опитвали ли сте да поддържате двама души с шестдесет и осем долара на месец?
— Всеки е длъжен да жертва по нещо в такова време — с достойнство рече председателят.
— Нямам намерение да споря с вас. Казах ви вече, че след два месеца ще постъпя във войската.
— Защо? — попита от другия край на масата един от комисията, който се взираше през блестящите стъкла на пенснето си в Майкъл, сякаш се готвеше да го разобличи в измама.
Майкъл огледа поред седемте враждебни лица. После се усмихна и рече:
— И аз не зная. А вие знаете ли?
— Свободен сте, мистър Уитикър — каза председателят.
Майкъл стана и излезе от помещението, чувствайки върху себе си гневните неприязнени погледи на седмината членове на комисията. „Смятат, че съм ги измамил — разбра той внезапно. — А се бяха приготвили да ми хвърлят примка на врата.“
Хората в чакалнята го изгледаха с изненада, защото не очакваха да се бави толкова малко. Той им се усмихна широко. Искаше му се да им каже нещо шеговито, но реши, че това би било твърде жестоко спрямо тия разтревожени младежи, които чакаха реда си с такова мъчително напрежение.
— Лека нощ, миличка — обърна се той към грозното момиче зад бюрото, чувствайки, че не може да устои на изкушението да я подразни. Тя го погледна с несмутимото превъзходство на човек, който никога не би се съгласил да умре заради своите ближни.
Майкъл тръгна надолу по стълбите, до които долитаха силните миризми на гръцкия ресторант, като продължаваше да се усмихва, но след минута неочаквано изпита някаква потиснатост. „Да, трябваше да дойда първия ден — помисли си той, — още първия ден. Тогава нямаше да се изложа на такова унижение.“ Чувстваше се някак си омърсен и сякаш заподозрян в някакво престъпление. Обхванат от тия чувства, той закрачи бавно в меката зимна нощ покрай разхождащите се двойки, които без съмнение не знаеха, че на половин квартал от тях, там, над гръцкия ресторант, в тяхно име се водеше жалка и подла война за лов на човешки души.
След два дена, когато слезе да прибере пощата си, Майкъл намери съобщение от наборната комисия. „Съгласно молбата ви — гласеше то, — вие се превеждате в категория 1А21.“ Майкъл неволно се разсмя: „Искат да превърнат поражението си в победа“ — помисли си той, докато влизаше в асансьора, и неочаквано се почувства обхванат от огромно облекчение: не му предстоеше вече да взема никакви решения, всичко беше решено.