— Нито пък искам някой да те командва. Не би било справедливо…
Майкъл поклати глава, убеждавайки се за последен път колко дълбока пропаст разделя реалния свят от въображаемия свят на жената.
— Драга Лора, не се тревожи за мен — опита се да я успокои. — Много е мило, че ми се обади.
— Слушай — твърдо рече Лора, — реших да се откажа от твоята издръжка.
Майкъл въздъхна.
— Намери ли си работа?
— Не. Но днес следобед имам среща с Макдоналд в „Метро Голдуин Майер“ и…
— Добре. Щом започнеш да работиш, ще прекратя издръжката. — Той побърза да промени темата и без да позволи на Лора да отговори, добави: — Четох във вестника, че ще се омъжиш. Вярно ли е?
— Не. Може би след войната. Той постъпва във флотата и смята да служи във Вашингтон.
— На добър час — промърмори Майкъл.
— В авиацията взеха един от помощник-директорите на „Рипъблик“24 и му дадоха чин първи лейтенант. През цялата война ще остане в Санта Анита. В информационната служба. А ти смяташ да ставаш редник…
— Бъди разумна, драга Лора — прекъсна я Майкъл. — Тоя разговор ще ти струва петстотин долара.
— Ти си странен и глупав човек и винаги ще си останеш такъв.
— Имаш право, мила.
— Ще ми пишеш ли къде ще те изпратят?
— Да.
— Ще дойда да те видя.
— Това би било чудесно! — Майкъл си представи как тича от строя във Форт Сил в Оклахома, за да посрещне своята бивша съпруга във видрово палто, а войниците край тях подсвиркват възхитено при вида на тая хубава, стройна и известна киноартистка.
— Чувствата ми към тебе са толкова объркани — тихо и искрено заплака Лора. — Така беше в миналото и така ще си остане.
— Разбирам те. — Майкъл си спомни как изглеждаше Лора, когато оправяше косата си пред огледалото, когато танцуваше и когато двамата отиваха някъде да се забавляват. За момент дори той се трогна от мисълта за някогашните сълзи на бившата си жена и със скръб си помисли за загубените години, за ония години, когато нямаше война и нямаше раздели.
— Не се безпокой — рече той тихо, — сигурно ще ме пратят в някакъв щаб.
— Ти няма да се съгласиш — изхлипа тя. — Нали те познавам. Няма да се съгласиш.
— Армията не те пита дали си съгласен. Тя заповядва, а ти се подчиняваш. Армията — това не са „Братя Уорнър“, мила.
— Обещай… обещай ми… — Гласът на Лора ту се засилваше, ту заглъхваше, докато неочаквано нещо щракна остро и връзката бе прекъсната. Майкъл се загледа в слушалката и после я постави на мястото й.
След малко стана, върна се в кухнята и довърши приготовленията около закуската си; после отнесе в дневната бекона с яйцата, черното гъсто кафе и препечения хляб и сложи всичко на широката маса пред големия, ярко осветен от слънцето прозорец.
След малко включи радиоприемника. Изпълняваха концерт за пиано от Брамс; музиката изпълни цялата стая — ту нежна и тъжна, ту бурна.
Заслушан с удоволствие в изпълнението, той ядеше бавно, като мажеше дебело хляба с мармалад, наслаждавайки се на вкуса на яйцата и на силното кафе, горд със своите кулинарни способности.
После отвори „Таймс“ на театралната страница, която беше изпълнена със съобщения за безброй пиеси и артисти. Всеки ден театралната страница на „Таймс“ предизвикваше у него все по-голямо униние. Несбъднати надежди, загубени пари, горчиви упреци срещу хората от неговата професия — всичко това будеше в душата му особено безпокойство и го караше да се чувства изпаднал в някакво глупаво положение.
Майкъл остави вестника настрани, запали първата си цигара през тоя ден и допи кафето си. Загаси радиоприемника и мелодията от Респиги заглъхна в утринния въздух. Залятата в слънчева светлина къща потъна в приятна тишина. Той поседя така до масата, като пушеше, загледан мечтателно към градината и улицата, по която вече работеха хора.
След малко стана, обръсна се и се изкъпа. После намъкна старите си фланелени панталони и една износена мека синя риза, която от много пране беше поизбеляла и добила особено приятен цвят. Почти всичките му дрехи бяха вече опаковани, но в стенния шкаф все още висяха две сака. Той постоя пред тях, като се питаше кое да избере, после свали сивото и го облече. Беше старо протъркано сако, меко и удобно на раменете.
Долу пред тротоара го чакаше колата му, лъсната и с блеснали хромирани части, току-що почистена в гаража. Майкъл включи мотора и натисна бутона за сваляне на гюрука. Както винаги той проследи с удоволствие плавното движение на падащия гюрук.