— Меги — продума Майкъл тихо, откривайки с облекчение, че барманът стои наведен на другия край на тезгяха с вид, че не е забелязал нищо. „Може би — помисли си Майкъл, докосвайки с ръка Меги — напоследък барманите виждат всеки ден такива сълзи и са се научили как да се държат в подобни случаи.“
— Прости ми — рече Меги. — Започнах да се смея, а ето какво излезе!
В този момент се приближи припряно италианецът метр д’отел и каза на Майкъл:
— Мистър Уитикър, масата ви е готова.
Майкъл взе чашите и последва Меги и метр д’отела до една маса край стената. Когато седнаха, тя бе престанала да плаче, но радостното оживление беше изчезнало напълно от лицето й. Той за първи път я виждаше в такова състояние.
Започнаха обеда мълчаливо. Майкъл търпеливо чакаше, докато тя се успокои напълно. Меги за първи път плачеше пред него и изобщо се държеше много странно. Той винаги си я беше представял като жена, която приема със спокоен стоицизъм затрудненията в своя живот. Никога не се оплакваше, нито пък устройваше истерични сцени както повечето жени, с които бе имал връзки, и затова сега не знаеше как да я успокои или поне да разсее унинието й. От време на време поглеждаше към нея, но тя седеше с упорито наведена над чинията си глава.
— Прости ми — проговори Меги, когато вече пиеха кафето си, — прости ми, че се държах така. Зная, че би трябвало да съм весела и безгрижна, да разцелувам за сбогом младия храбър боец и да кажа: „Върви и си чупи главата, мили, аз ще те чакам с чаша мартини в ръка.“
— Меги — умолително рече Майкъл, — престани!
— Ето моята ръкавица, надени я — упорстваше тя, — когато си дежурен в кухнята и стола!
— Какво ти е, Меги? — глупаво попита той, макар да знаеше предварително отговора й.
— Нищо освен това, че съм върла военнолюбка — остро отвърна тя. — Да, непоправима военнолюбка. — И като се разсмя, добави: — Би било ужасно, ако някой от моите познати не бъде убит във войната.
Майкъл въздъхна. Чувстваше се безпомощен и уморен, но съзнаваше, че не би бил много доволен, ако Меги беше една от ония патриотки, които говорят с такова увлечение за войната, сякаш се готвят за сватба.
— Какво всъщност искаш, Меги? — попита той, мислейки си, че в шест и половина на следващата сутрин ще трябва да постъпи в редовете на американската армия и че други армии по други континенти дебнат вече за него, за да го убият. — Какво искаш от мене?
— Нищо — отвърна Меги. — Ти ми подари две скъпоценни години от своя живот. Какво повече би могла да иска една млада жена? А сега върви, за да те разкъсат на парчета. Аз ще окача „Златната звезда“26 над входа на дамската стая в клуба „Сторк“.
До масата им се приближи келнерът.
— Желаете ли още нещо? — попита той и се усмихна с типична италианска любезност, запазена само за влюбени, които поръчват скъпа храна.
— За мене коняк — отвърна Майкъл. — За тебе, Меги?
— Нищо, благодаря. Нищо друго не ми трябва.
Келнерът се отдалечи… „Ако през двайсета година тоя човек не се бе качил на парахода в Неапол — помисли си Майкъл, — днес по всяка вероятност щеше да се намира на фронта в Либия, а не на 56-а улица в Ню Йорк!“
— Знаеш ли какво бих желала да направя днес следобед? — попита рязко Меги.
— Не, кажи ми.
— Бих желала да се венчая! — Тя го погледна предизвикателно и гневно над малката, изцапана с винени петна маса.
В този момент девойката на съседната маса — ослепителна, блондинка в черен тоалет — казваше с грейнала усмивка на белокосия мъж срещу нея: „Трябва да ме представите на жена си, мистър Копаудър. Уверена съм, че тя е чудесен човек.“
— Чу ли какво казах? — попита Меги.
— Да, чух.
Келнерът се върна и постави на масата една малка чаша.
— Останали са само три бутилки — обясни той. — В тия дни просто не може да се намери коняк.
Майкъл вдигна очи към него. Без сам да знае защо, това мургаво, дружелюбно и глуповато лице го ядоса малко.
— Обзалагам се — рече той, — че в Рим това не би представлявало проблем.
Лицето на келнера трепна и на Майкъл се стори, че чува как човекът си казва съкрушено: „Ето още един, който ме държи отговорен за Мусолини. Тая война, о, тая проклета война!“