Късно следобед Майкъл тръгна, подсвирквайки си, към бара, дето щеше да се срещне с Кахун, за да се сбогуват, преди да потегли на война.
Глава петнадесета
През жаркото съдбоносно лято на 1942 година край бара във войнишката лавка във форт Дикс, щата Ню Джърси, човек можеше да чуе вечер такива изказвания:
— Както виждате, аз имам само едно око. Обяснявам това на ония мошеници, а те ми отговарят: „Годен“, и ето ме днес тука!…
— Аз пък имам дъщеря на десет години. „Няма значение, вие не живеете с жена си — казват ония. — Годен!“ Страната гъмжи от млади неженени и бездетни хора, а те спипаха мене!…
— В стара Европа, когато идеше време да събират войници, човек отиваше при някой познат доктор, той натискаше с пръст корема ти и хоп — хернията ти готова. А който имаше херния, не отиваше да се бие. Тук, в Америка, обаче само те погледнат и кажат: „Нищо ти няма, синко, за два дена ще те оправим. Годен!…“
— И ти наричаш това бира? Щом правителството пъхне някъде носа си, всичко почва да вони, дори бирата им.
— Всичко е въпрос на връзки. Може да си по-силен, ако щеш, от самия Джоу Луис27 — имаш ли в наборната комисия човек, ще те отложат поради слабо здраве!…
— Аз имам такава страшна язва, че щом дрънне телефонът, започва да кърви. Рентгенът обаче не показвал нищо, което значи — годен! Тия хора няма да се успокоят, докато не предам богу дух. Много ми се ще да зная дали поне ще ме погребат в Арлингтънското гробище. Да, ще ми дадат нещо срещу киселините, което ще ме умори, и после ще ме погребат с военни почести, типовете мръсни! Уверявам ви, че още не съм хапнал от тяхната храна, но все пак не мога вечно да гладувам. Ям ли веднъж от тия буламачи — пушени колбаси, сирене и фъстъчено масло, — които постоянно ни поднасят, и свършено е с мене. Предупредих ги още в началото, а те — годен!…
— Нямам нищо против да служа на родината, но не ми харесва никак това, че всеки месец смъкват по двайсет и два долара от заплатата ми, които пращат на жена ми. Единайсет години вече не живея с нея, тя е спала с всички мъже оттук до Солт Лейк, а те, видите ли, ми вземат по двайсет и два долара…
— Когато се върна вкъщи, най-напред ще очистя председателя на наборната комисия. Казах му, че обичам морето и че искам да постъпя в бреговата охрана — писал съм го и в заявлението си, — а той: „Ще се научите да обичате и сушата — годен!…“
— Слушай мен, приятелче, когато ни строяват, заставай в средата — нито отпред, нито в тила, нито във фланга, а в средата, разбра ли? Тогава няма да те вземат толкова често за наряд, разбра ли? И бягай от палатката си — стой в нея само нощем, — защото постоянно обикалят да душат и видят ли, че някой лежи, веднага го грабват и пращат в склада да разтоварва камиони…
— Можех спокойно да получа офицерски чин, само че за това ми трябваше малко време, а наборната, комисия ме грабна, преди да се опомня…
— Видя ли ония двама, които маршируваха с пълни раници напред-назад пред канцеларията на ротата? Пети ден вече ходят така от сутрин до вечер, — напред-назад, напред-назад; трябва да са извървели вече двеста мили. И защо? Отишли хората в Трентън да гаврътнат няколко бири, а сержантът ги хванал и ги наказал да маршируват, докато ги преместят оттука. Да, и то само за една-две бири! И това ми било свободна страна!…
— Когато те повикат в канцеларията, кажи им, че можеш да пишеш на машина. Не е важно дали можеш, или не — кажи, че можеш. Нашата армия е смахната на тема машинописци. Помни едно — пишещите машини никога не се поставят там, където може да се стреля. Кажи им само, че не умееш да пишеш и веднага ще те пратят в пехотата. Тогава най-добре помоли майка си да потърси някоя хубава златна звезда за украса на къщата ви…
— Нашата армия обръща внимание на мъжествеността повече, отколкото испанките през първата си брачна нощ. Аз съм в униформа от дванайсет часа, а три пъти вече ме викат на преглед. С кого ще ни пращат да се сражаваме — с японците или с някой женски тим по хокей?…
— Всички специалисти постъпиха в авиацията…
— В артилерията човек рядко се излага на куршуми…
— Това е най-покварената рота във Форд Дикс.
— За първи път от трийсет и първа година ще спя отделно от жена си. Не знам просто как ще понеса това…
— Ай, дявол да ги вземе, ето че затварят вече…
Майкъл се спусна по оплютите стълби на войнишката лавка и се намери под спокойното, осеяно със звезди лятно небе на Ню Джърси. Облечен в груб работен костюм, който имаше специфичния дъх на залежали дрехи, и обут в неудобни тъпоноси обуща, успели вече да му натъртят петите, той тръгна бавно по лагерната уличка между палатките и мина край двамата намръщени войници, които, нарамили тежките раници, маршируваха нагоре-надолу, наказани, задето си бяха позволили да изпият по няколко бири; край комарджиите, които бяха почнали своята игра на зарове още предишния ден и щяха да играят, докато паднат убити на фронта или японците капитулират; край самотните раздърпани чучела, вперили замислен поглед в небето; край старшините, които всъщност командваха цялата рота с гордия вид на хора, облечени в изключителна власт, и които в момента пресипнало крещяха: „След десет минути гасим всички лампи! Войници, след десет минути гасим всички лампи!“