Отпред седяха двама италиански войници, единият при кормилото, а другият, присвит до него. Отзад имаше трима офицери. Всички скочиха и закрещяха гневно на италиански към лейтенанта.
Харденбург стоеше все така неподвижен.
— Искам да говоря със старшия офицер — каза той на немски, без да загуби хладнокръвието си.
Италианците продължиха да приказват нещо на родния си език. Най-после един мургав пълен майор каза на лош немски:
— Аз съм старшият. Ако желаете да ми кажете нещо, приближете се и говорете.
— Бъдете любезен, да дойдете вие — отвърна Харденбург, застанал като закован пред колата.
Италианците отново забърбориха помежду си, после майорът отвори задната вратичка и слезе. Тлъст и облечен в измачкана униформа, видяла някога и по-хубави дни, той се приближи войнствено към лейтенанта. Харденбург отдаде важно чест. Поздравът от страна на такова плашило изглеждаше съвсем театрален в залятата от слънчева светлина гола пустиня.
Но майорът удари токове в пясъка и на свой ред поздрави.
— Лейтенант — заговори той нервно, като погледна нашивките на Харденбург, — ние бързаме много. Какво желаете?
— Имам заповед — отвърна студено Харденбург — да реквизирам транспортни средства за генерал Айгнер.
Майорът отвори с досада уста, но я затвори веднага, без да каже нещо. Огледа се бързо, сякаш очакваше, че генерал Айгнер ще изскочи някъде от пустинята, и накрая рече:
— Глупости. По тоя път се движи един новозеландски патрул и ние не можем да се бавим.
— Аз изпълнявам специални заповеди — напевно рече Харденбург — и при това не съм чувал нищо за някакъв си новозеландски патрул.
— Къде е генерал Айгнер? — Майорът се огледа отново с неувереност.
— На пет километра оттука — отговори Харденбург. — Едното гъсенично колело на колата му се скъса и аз имам специални нареждания…
— Чух това вече! — изкрещя пискливо майорът. — Чух вече за специалните ви нареждания.
— Тогава бъдете така добър, — рече Харденбург — да поканите останалите господа да слязат от колата. Шофьорът може да остане.
— Махнете се от пътя — каза майорът и тръгна обратно към колата. — Достатъчно слушах тия глупости.
— Майоре — рече със студена учтивост Харденбург. Майорът се обърна с плувнало в пот лице. Останалите италианци го наблюдаваха тревожно, без да разбират нито дума от разговора.
— Изключено е — заяви майорът с колеблив глас. — Съвсем изключено. Това е италианска бронирана кола и ние изпълняваме задача…
— Много съжалявам, господин майор — рече Харденбург, — но генерал Айгнер е старши по чин, а това е територия на германската армия. Бъдете добър да ми предадете колата.
— Но това е просто смешно — каза италианецът вече съвсем колебливо.
— Имайте пред вид — продължи Харденбург, — че по-нататък на пътя има застава, която е получила заповед да конфискува всички италиански транспортни средства, ако е нужно дори със сила. Там ще трябва да обясните какво правят трима строеви офицери в такъв момент толкова далече от своите части. Ще ви се наложи да обясните как сте се осмелили да пренебрегнете специалните нареждания на генерал Айгнер, който командва всички войски в този район.
И той погледна студено майора. Италианецът вдигна ръка към гърлото си, сякаш нещо го душеше. Лицето на Харденбург оставаше все така непроменено. Все така уморено, презрително и отегчено. Той обърна гръб на майора и се отправи към колата. И като по чудо, успя дори да направи тия няколко крачки, без да куца.
— Furi28 — каза той по италиански, като отвори предната вратичка на колата. — Излизайте! Шофьорът ще остане. — Войникът до водача на машината погледна умолително към офицерите отзад. Те обаче се направиха, че не го забелязват и погледнала тревожно към майора, който вървеше зад Харденбург.
Лейтенантът потупа по ръката човека, който седеше до шофьора.
— Furi — невъзмутимо повтори той.
Войникът избърса лицето си. После, загледан в обущата си, слезе от колата и застана с нещастен вид до майора. Тия двама си приличаха необикновено много — двама кротки, мургави и смутени италианци, хубави и никак неприличащи на военни.
— А сега — Харденбург недвусмислено махна към другите двама офицери — вие, господа…