След пет седмици Ноа отново се намери в лечебницата. Бяха му сплескали носа и счупили още два зъба. Направиха му мост, за да може да се храни, и при всеки преглед хирургът вадеше раздробени костици от носа му.
Майкъл трудно можеше да приказва с Ноа сега. Той идваше в лазарета и сядаше в края на леглото на младежа, но и двамата избягваха да се гледат и бяха доволни, когато санитарят съобщаваше високо: „Посетителите да излизат!“
До този ден Ноа се беше бил с петима от списъка и обезобразеното му лице беше цялото покрито с подутини, а едното му ухо бе завинаги обезформено и приличаше на сплескана цветна зелка. Дясната му вежда бе разсечена по диагонал от белег, който му придаваше някакво диво, сякаш въпросително изражение. Изобщо видът на потъмнялото му обезобразено лице, от което гледаха втренчено две обезумели очи, будеха в човека истинска тревога.
След осмия бой Ноа отново се озова в лазарета. От удар по врата мускулите на гърлото му бяха временно парализирани и ларинксът повреден. В продължение на два дена лекарят смяташе, че изобщо няма да може да говори.
— Редник — каза докторът, надвесен над Ноа с озадачен израз на простодушното си младежко лице, — не зная какво сте си наумили, но каквото и да е то, не си заслужава понесените жертви. Трябва да ви предупредя, че човек не може сам да опердаши всичките войници от армията на Съединените щати… — Той се наведе още повече и с тревога погледна пациента си. — Можете ли да кажете нещо?
Ноа дълго време мърда подутите си устни и накрая издаде някакъв слаб и хрипкав звук. Лекарят се наведе над главата му.
— Какво казахте? — попита той.
— Вървете да си гледате хапчетата, док33 — изхриптя Ноа, — и ме оставете на мира.
Лекарят почервеня. Той беше добър момък, но сега, когато бе станал капитан, не обичаше да говорят така с него.
Изправи се и каза сухо:
— Радвам се, че отново сте в състояние да приказвате.
После се обърна и с достойнство излезе от болничната стая.
Фейн, другият евреин в ротата, също дойде да види Ноа. Застана до леглото и от смущение започна да мачка шапката си.
— Послушай ме, приятелю — заговори той, — не исках да се меся в тая работа, но всичко си има граници. Ти постъпваш съвсем неправилно. Не може да замахваш винаги, когато чуеш, че някой те нарича еврейска муцуна.
— Защо да не може? — изкриви Ноа лице в болезнена гримаса.
— Защото е безполезно — отговори Фейн. — Ето защо. Най-напред ти си дребничък. Освен това дори ако си грамаден като къща и да имаш десен удар като Джоу Луис, пак не ще постигнеш нищо. На тоя свят има хора, които казват „еврейска муцуно“ машинално, и нито ти, нито аз, нито пък някой друг евреин може да промени това. С държанието си обаче ти караш останалите момчета да мислят, че всички евреи са смахнати. Послушай ме, те не са толкова зли, поне повечето от тях. Изглеждат много по-лоши, отколкото са, защото не знаят как да се държат. Всъщност те вече ти съчувстват, но сега — след всички тия проклети двубои — започват да смятат, че евреите са нещо като диви зверове. Започват дори и мене да гледат накриво…
— Добре — промърмори пресипнало Ноа. — Това ме радва.