— Имам да свърша някои неща, преди да се строим — отвърна Майкъл.
— Само за минутка. — Брейлсфърд многозначително намигна. — Мисля, че това ще те интересува.
Майкъл повдигна рамене.
— Добре — съгласи се той и тръгна редом с писаря към плаца.
— До гуша ми е дошла вече тая работа — започна Брейлсфърд. — Правя постъпки да ме преместят на друга служба. В полка има един сержант, когото ще уволняват по болест — страдал от артрит — и аз вече поговорих с тоя, с оня. Като си помисля за нашата рота, просто тръпки ме побиват.
Майкъл въздъхна. Той смяташе да използва тия двадесет ценни минути след обяда, за да си почине в помещението.
— Казвай — рече той. — Кажи какво ти тежи.
— След оня бой — започна Брейлсфърд — тия мерзавци не ми дават мира. Всъщност аз не исках да подпиша списъка. Но те ме увериха, че било само някаква шега — шега от страна на десетимата най-едри войници. Лично аз нямам нищо против евреина. Но те смятаха, че не ще се осмели да ги предизвика. Аз не исках да се бия, пък и не умея да се боксирам. В нашия град всички малчугани ме пердашеха, макар че съм едър на ръст. Дявол да го вземе, нима е престъпление, ако не обичаш да използваш юмруците си?
— Не — успокои го Майкъл.
— Освен това не съм никак издръжлив. На четиринадесетгодишна възраст боледувах от пневмония и оттогава се уморявам много лесно. Лекарят дори ме освободи от походи. Но иди кажи това на оня мръсник Рикит — рече горчиво Брейлсфърд. — Или на някой от останалите! Откакто Акерман ме наби, те се държат с мене, като че съм издал на немците всички военни тайни. Все пак аз се съпротивлявах, нали? Стоях на крака, а той ме блъскаше ли блъскаше и въпреки това не паднах скоро, не беше ли така?
— Така беше — съгласи се Майкъл.
— Тоя Акерман е звяр — продължи Брейлсфърд. — Дребен, но истински бяс. Не обичам да имам работа с такива хора. Всъщност той разби носа дори на Донъли, нали, а Донъли се е бил в „Златните ръкавици“. Какво, дявол да ги вземе, могат да очакват тогава от мене?
— Слушай — рече Майкъл, — всичко това ми е известно. Кажи ми сега какво ти тежи на сърцето.
— В тая рота няма живот за мене, няма. — Брейлсфърд хвърли клечката за зъби и погледна тъжно към прашния плац. — Исках обаче да ти кажа, че и за тебе няма живот тука…
Майкъл се спря и попита остро:
— Какво каза?
— Ти и евреинът сте единствените хора, които се отнесохте човешки с мене през оная нощ — рече Брейлсфърд, — и аз искам да ти помогна. И на него бих желал да помогна, ако можех, честна дума…
— Чул ли си нещо? — попита Майкъл.
— Да — отвърна Брейлсфърд. — Уловили са го в Ню Йорк, на Губернаторския остров, снощи. Помни, че никой не бива да знае за станалото — това е тайна. Аз обаче го научих, защото съм постоянно в ротната канцелария…
— На никого няма да кажа. — Майкъл поклати глава, като си представи Ноа в ръцете на военната полиция, облечен в синя работническа униформа с голяма буква P34 на гърба, крачещ пред въоръжената охрана. — Как се чувства?
— Не зная. Никой не казва нищо. По тоя случай Коукли ни почерпи по чашка „Три пера“. Туй е всичко, което знам. Но не за това исках да ти говоря. Работата се отнася лично до тебе. — Брейлсфърд помълча малко, изпитвайки някакво горчиво задоволство от ефекта, който след миг щеше да произведе. — Твоята молба до офицерската школа, която подаде преди време…
— Да? — рече Майкъл. — Какво е станало с нея?
— С отказ? — повтори глухо Майкъл. — Но аз минах през комисията и…
— Върнаха я от Вашингтон с отказ. Другите двама от ротата са приети, но ти си отхвърлен. ФБР е казало „не“.
— ФБР? — Майкъл погледна изпитателно Брейлсфърд, защото подозираше, че това е някаква хитра игра. — Какво общо има ФБР с това?
— ФБР обследва всички. Обследвали са и тебе. Смятат, че не си надежден.
— Шегуваш ли се с мене? — попита Майкъл.
— Защо, дявол да го вземе, ще се шегувам! — рече Брейлсфърд обиден. — Мен до гуша ми е дошло от тия шеги. Пишат, че не си бил надежден и това е всичко.
— Не съм бил надежден… — Майкъл озадачено поклати глава. — Какво искат да кажат с това?
— Бил си червен — рече Брейлсфърд. — Имало го в досието ти, както казват във ФБР. Не можело да ти се доверят сведения, които биха били ценни за врага.
Майкъл погледна втренчено към плаца. По прашните островчета трева лежаха войници, а двама си подхвърляха лениво бейзболна топка. Над изгорената от сушата земя и повехналата зеленина, върху високата мачта се издигаше националното знаме, люшкано леко от ветреца… Да, там във Вашингтон зад бюрото си седеше някакъв човек, който в тоя миг може би наблюдаваше подобно знаме върху стената на своя кабинет и който невъзмутимо бе написал в личния му картон: „Ненадежден. Връзки с комунисти. Не може да се препоръча.“