— Това е всичко, господа — рязко каза той.
Генералите отдадоха чест. Ръцете им трепереха леко. Майкъл не отговори на поздрава им. Стоеше неподвижен, загледан над главите им в зеленикавите огледала зад тях.
Генералите се обърнаха отривисто кръгом и се отправиха към вратата. В ритмичното потракване на ботушите им по голия лъскав паркет и в подрънкването на шпорите им сякаш звучеше тъжната ирония на пруската капитулация. Тежката врата се отвори и германците излязоха. Вратата отново се затвори. Сержантът изчезна. Майкъл остана самичък в осветената от свещите стая с единствения стол и дългата полирана маса, на която лежаха мастилницата и жълтеникавият квадратен документ за капитулацията с неговия подпис…
— Мърдайте, обувайте чорапите си! — гърмеше някакъв глас. — Ставайте! Ставайте!
Из старата сграда и от съседните къщи се разнасяха остри пронизителни свирки и разбудените по тъмно войници стенеха и пъшкаха отчаяно.
Майкъл отвори очи. Той заемаше долното легло и сега погледът му попадна на дъските и сламения матрак над главата му. Човекът на горното легло спеше неспокойно и всяка нощ върху му се сипеха водопади от прах и късчета сламки.
Майкъл прехвърли крака през леглото и приседна тежко на единия му край; чувстваше някакъв възкисел вкус в устата си и усещаше вонята на спарена вълна, на мръсотия и студена пот, която се излъчваше от телата на двадесет души, натъпкани в една стая. Беше пет и половина сутринта. Прозорците на помещението, които никога не се отваряха, бяха все още плътно закрити с маскировъчни завеси.
Треперейки от студ, Майкъл се облече, без да обръща внимание на ругатните и непристойните звуци, с които войниците около него се готвеха да посрещнат новия ден.
Той надяна шинела си, като примигваше срещу светлината, и с несигурни стъпки се спусна по разнебитената стълба на старата сграда, която бяха реквизирали за казарма. Излезе вън и веднага усети пронизващия студ на лондонското утро. На улицата войниците се строяваха мудно за сутрешната проверка. Недалеч от Майкъл имаше една къща, на чиято фасада бе поставена бронзова табелка, която съобщаваше, че през деветнадесетия век тук е живял и работил Уилям Блейк35. Как ли би погледнал Уилям Блейк на тая утринна проверка? Какво ли би помислил той, ако можеше да надзърне от прозореца и да види събраните на купчина задокеански войници — ругаещи и зажаднели за чаша бира, които стояха, зъзнейки, под балонните баражи, все още невидими в издигналата се високо над земята рядка мръсна мъгла? Какво ли би казал Уилям Блейк на сержанта, който приветстваше всяко утро вековния стремеж на човека към по-голяма красота с думите: „Мърдайте, обувайте чорапите си!“
— Галиани?
— Тук.
— Ейбърнъти?
— Тук.
— Татнъл?
— Тук.
— Камъргард?
— Тук.
— Уитикър?
— Тук.
„Да, аз съм тук, Уилям Блейк. Тук съм, Джон Кийтс36. Тук съм, Самюъл Тейлър Колридж37. Тук съм, крал Джордж. Тук съм, генерал Уелингтън38. Тук съм, лейди Хамилтън39. О, да си в Англия сега, когато Уитикър е тука!… Аз съм тук, Лорънс Стърн. Тук съм, принц Хол. Тук съм, Оскар Уайлд. Ето ме тук, екипиран с каска, газова маска и карта за продукти от войнишката лавка, инжектиран срещу тетанус, петнист и коремен тиф и едра шарка. Аз зная как да се държа в английски дом (тук храната е оскъдна и войниците трябва да отказват втора порция!); зная също, че трябва да се пазя от болните от сифилис саксонски нимфи в Пикадили. И съм лъснал медните си копчета така, че да засрамя всички английски войници. Да, аз съм тука, Пади Финюкейн — ти, който бе прострелян над Ламанш в своя спитфайър; тук съм, Монтгомъри, тук съм, Айзенхауер, тук съм, Ромел, въоръжен с пишеща машина и тесте индига; аз съм тук, тук, тук, о, Англия! Аз пристигнах тук от Вашингтон благодарение на седемнадесета наборна комисия, като минах през Маями и Пуерто Рико, Тринидад и Гвиана, Бразилия и остров Възнесение; аз прекосих океана, от който подводниците изплуват нощем, подобно на акули в кошмар, за да обстрелват самолетите, които летят без светлини в мрака на десет хиляди стъпки височина. Тук е моето настояще, тук е моето минало — тук, сред развалините, където по затъмнените улици посред нощ се чуват викове на американци от Средния запад: «Такси, такси!». Ето ви, съседе Уилям Блейк, ето ви тука един американец и нека бог да му е на помощ!…“.
35
Уилям Блейк (1757–1827) — английски поет и художник, представител на ранния романтизъм.
38
Артър Уелингтън (1769–1852) — английски пълководец и държавник, командвал съюзническите войски в битката при Ватерло.