— Лично аз пет пари не давам за това — добави Минси. — Ако зависи само от мене, можете да се явявате тук облечен като негър или с пола от слама. Но при нас идват офицери и от други части и ще останат с лошо впечатление.
— Разбирам, сър — рече Майкъл.
— Войскова единица като нашата — продължи Минси — е длъжна да има по-военен вид дори от парашутните части. Ние трябва просто да блестим, трябва да светим. Вие приличате на дежурен по кухня в патагонската армия.
— Да, сър.
— Нима не можете да се снабдите с друга куртка?
— Поисках още преди два месеца — обясни Майкъл. — Капитанът от снабдителната служба не желае вече да говори с мене по този въпрос.
— Поне си лъснете копчетата. Това не е много трудно, нали?
— Да, сър.
— Как можем да знаем — рече Минси — дали някой хубав ден генерал Лий няма да ни посети.
— Точно така, сър.
— Освен това бюрото ви е винаги отрупано с книжа. Това прави лошо впечатление. Поставете всичко в чекмеджетата. Дръжте винаги само по един документ на бюрото.
— Разбрано, сър.
— И още едно нещо — рече Минси унило. — Исках да ви питам дали имате в себе си пари. Снощи останах длъжник в „Ле з’Амбасадьор“, а дневните си ще получа едва в понеделник.
— Ще ви стигне ли една лира?
— Само толкова ли имате?
— Да, сър — отвърна Майкъл.
— Добре — рече Минси и взе банкнотата. — Благодаря. Радвам се, че сте при нас, Уитикър. До идването ви тук всичко беше в хаос. Ако само добиете малко по-войнишки вид!…
— Разбрано, сър.
— Изпратете ми сержант Московиц — нареди Минси: — Тоя кучи син е червив от пари.
— Да, сър. — Майкъл отиде в другата стая и каза на сержант Московиц да се яви пред капитана.
Така минаваха дните в Лондон през зимата на 1944 година.
„О, моят смраден грях достига бога! — възкликна кралят след излизането на Полоний. — Проклятие най-древно нося аз — братоубийство.“40
На малките табла от двете страни на сцената блесна сигналът „въздушна тревога“ и в следващия миг се разнесе воят на сирените, последван от далечния грохот на зенитните оръдия, там някъде около крайбрежието.
„… Нито мога да се моля — продължаваше кралят, —
Грохотът на зенитната артилерия ставаше все по-силен — очевидно противниковите самолети се намираха вече над предградията на Лондон. Майкъл се огледа. Беше премиерно представление, с нов изпълнител в ролята на Хамлет и присъстващите бяха дошли в най-официалното си военновременно облекло. Сред публиката имаше много възрастни дами, които може би не бяха пропуснали нито една премиера на „Хамлет“ от времето на сър Хенри Ървинг41. В ослепителната светлина на рампата проблясваха бели коси, пристегнати във високи прически, и черни воалетки. Всички продължаваха да седят тихо, неподвижни, вперили очи в смутения, обхванат от отчаяние крал, който крачеше напред-назад из мрачната зала на Елсинор.
говореше високо кралят. — Не!
Това беше главната сцена на краля и актьорът очевидно бе работил дълго над нея. Той беше самичък на сцената и сега му предстоеше да произнесе дълъг красноречив монолог. Играеше много добре — развълнуван, измъчен и смазан под тежестта на проклятието, той се движеше по сцената, докато Хамлет стоеше притаен зад кулисите и се колебаеше дали да го прониже, или не.
Оръдейната стрелба ставаше все по-силна и неравномерното бръмчене на немските самолети се приближаваше към позлатения купол на театъра. А гласът на краля ставаше все по-гръмовит, сякаш чрез него говореше тривековната история на английската драма и отправяше предизвикателство към бомбите, самолетите и оръдията. Залата беше притихнала. Зрителите слушаха с такова напрегнато внимание, като че присъстваха на премиерата на същата трагедия в театър „Глобус“42
на този свят — възкликна кралят — ръката позлатена
42
„Глобус“ — театър, основан в 1599 г. в Лондон. На неговата сцена били представяни произведенията на Шекспир.