„Ето как нашият дух се хвърля към неизвестен край — помисли си Майкъл усмихнато, като наблюдаваше в тъмнината войниците да се пазарят с проститутките. — Колко печално е това! Ние рискуваме всичко, което е смъртно и нетрайно, и то за повече от лешник, но колко различно от Фортинбрас и неговите двадесет хиляди въоръжени войници зад сцената! Навярно Шекспир си е измислил всичко това.“ Едва ли някаква армия, дори армията на добрия стар Фортинбрас, която се връща от войната в Полша, можеше да бъде така войнствена и да има такъв бодър дух, както го представя авторът. Тия възвишени думи изтъкваха в положителна светлина душевните мъки на Хамлет и затова Шекспир ги бе вложил в устата на своя герой, макар да е знаел навярно, че те не отговарят на истината. „Ние не знаем какво е мислил редникът първи клас от пехотата на Фортинбрас за своя изящен и нежен принц и за неговия жаден за слава дух — продължаваше да философства Майкъл. — От това също би излязла твърде интересна сцена… Двадесет хиляди мъже заради една прищявка и нечия глупава слава отиват в гроба, сякаш отиват да спят — нима такова нещо е възможно? Съвсем наблизо — размишляваше Майкъл — се намират гробове за повече от двадесет хиляди войници, а навярно и за самия мене. Но може би за триста години прищевките и стремежът към глупава слава са загубили до известна степен притегателната си сила за хората. И все пак ние вървим, вървим. У нас няма оная благородна решителност, от която се е възхищавал човекът в черно трико, но ние все пак вървим. На нас ни говорят не в бели стихове, а в някаква нескопосна проза, на мъчно разбираем юридически език. Един безразличен към нашата съдба съд със заседатели, повечето избрани не от нашата среда, разглежда нашето дело, което впрочем съвсем не влиза в неговата компетентност, и най-често издава присъда в наша вреда. Един горе-долу честен съдия ни връчва повиквателна заповед, като ни заявява: «Върви на смърт! Върви, без да искаш обяснения!» Ние и вярваме, и не вярваме на тоя съдия, но все пак вървим. «Вървете на смърт — казват ни. — Светът няма да стане по-добър след войната, но може би няма да бъде и много по-лош.» Къде е оня Фортинбрас, който, разлюлял перото на шапката си и заел благородна поза, да изрази цялата тая проза на хубав, галещ слуха език? N’existe pas43 — както казват французите. Той изчезна безследно. Такъв човек няма в Америка, няма и в Англия; мълчи той във Франция, хитро се е спотаил в Русия. Фортинбрас изчезна от лицето на земята. Наистина Чърчил се опита да го замести, но се оказа, че в гласа му звучат кухи и старомодни нотки, както звучаха тръбите, зовящи за бой преди три години. Днес ние се усмихваме скептично на неизвестния край и все пак толкова много от нас ще загинат, че дори и най-кръвожадният посетител на «Глобус» в началото на седемнадесетия век би бил задоволен.“
Майкъл вървеше бавно край Хайд Парк, като мислеше за лебедите, които се готвеха да нощуват на своето островче, за ораторите, които щяха да се появят отново тук в неделя, и за прислугата на зенитните батареи, която в тая минута навярно си вареше чай и си почиваше след оттеглянето на немските самолети. Той си спомни как се бе изказал за лондонската противовъздушна артилерия един ирландски капитан, дошъл в отпуск от Дувър, където неговата батарея бе свалила четиридесет самолета.
„Тия хора не могат никого да улучат — бе казал презрително ирландецът с мекия си гърлен говор. — Чудно ми се вижда, че Лондон не е още сринат до основи. Всички са толкова заети да садят рододендрони около стрелбищните площадки и да лъскат дулата на оръдията си, за да очароват мис Чърчил, когато случайно мине край тях, че просто са отвикнали да стрелят.“
Над старите дървета и надупчените от шрапнели здания се издигаше луната. Под краката на няколко войници, които се разхождаха с приятелките си, скърцаха разбитите стъкла от един прозорец, който бомбите бяха изкъртили от касата му.
„Отвикнали да стрелят — промърмори тихо Майкъл, минавайки край грамадния портиер, върху чиято ливрея блестяха ордени от Първата световна война, и влезе в хола на «Дорчестър». — Отвикнали да стрелят“ — повтори си той, особено доволен от тая фраза.
Отгоре долиташе танцова музика, възрастни дами пиеха благоприлично чай със свои племенници, хубавички момичета, увиснали върху ръцете на американски офицери от въздушните сили, се движеха грациозно към американския бар; цялата тая картина се струваше особено позната на Майкъл, сякаш беше чел нещо за нея: хора, обстановка, действия — всичко изглеждаше точно както през миналата война, дори облеклото беше почти същото и човек просто не можеше да забележи разликата. „Такава е човешката съдба — помисли си той, — че нашите младежки мечти се осъществяват винаги твърде късно в живота, когато вече сме чужди на всякаква романтика!“