— Защо — попита Майкъл със замислена усмивка, чувствайки върху себе си ледените погледи на двама-трима висши офицери, — защо изобщо се занимаваш с мене?
— Защото искам да бъда в допир с войската и нейния дух — отговори Луиза. — „Редникът и неговата кариера“ — ето една статия, която бих могла да напиша за „Лейдис Хоум джърнъл“44.
— Кой плаща тая забава? — поиска да узнае Майкъл.
— Бюрото за военни информации — отвърна Луиза, като го държеше здраво за ръка. — Нашата цел е да поддържаме добри отношения с въоръжените сили на нашите достойни съюзници — англичаните.
— Ето къде отиват парите от данъците, които плащам! — рече Майкъл. — За уискито на генералите.
— Горките хорица! — продума Луиза. — Не им завиждай. Спокойните им дни са вече към края си.
— Да се махнем оттука — предложи Майкъл. — Чувствам, че се задушавам.
— Не искаш ли да пийнеш нещо?
— Не. Какво би казало бюрото за военни информации за такова нещо?
— Онова, което не мога да понасям у редниците — забеляза Луиза, — е склонността им да се държат така, сякаш някой се е усъмнил в моралното им превъзходство.
— Да се махаме оттука. — Майкъл видя, че към тях се приближава бързо сивокос английски полковник и се опита да поведе Луиза към вратата, но вече беше късно.
— Луиза — заговори полковникът, — ние отиваме на вечеря в клуба и ако не сте заета…
— Съжалявам — отвърна Луиза, опряна леко на ръката на Майкъл. — Моят приятел дойде. Да ви представя: полковник Тренър, редник Уитикър.
— Приятно ми е, сър — рече Майкъл и пое подадената ръка, заставайки почти несъзнателно „мирно“.
Полковникът, както забеляза Майкъл, беше хубав, строен мъж със студени бледи очи и с червени генералщабни петлици на ревера си. Той не благоволи дори да се усмихне на Майкъл.
— Наистина ли сте заета, Луиза? — рече той грубо.
Полковникът беше застанал съвсем близо до нея и я наблюдаваше втренчено, полюлявайки се леко на токовете си. В този момент Майкъл си спомни името му. Всъщност той отдавна беше чувал, че между тоя човек и Луиза има някаква интимност и веднъж в канцеларията Минси — който бе видял Майкъл с младата жена в бар — го беше предупредил да се държи по-благоразумно. Полковникът сега не беше боеви командир, но работеше в един от плановите отдели при върховното съюзническо командване и, според Минси, бе особено влиятелна личност.
— Казах ви вече, Чарлс — отговори Луиза, — че съм заета.
— Разбирам — избърбори с малко пиянски глас полковникът. После се обърна и се отправи към бара.
— Ето как редникът Уитикър — рече тихо Майкъл — попадна в първата десантна лодка!
— Не говори глупости — каза рязко Луиза.
— Това беше шега.
— Глупава шега.
— Така е. Глупава шега. Не забравяй все пак да ми осигуриш едно „Пурпурно сърце“45. — Той й се усмихна, за да покаже, че наистина се е пошегувал, и добави: — А сега, след като провали кариерата ми в армията на Съединените щати, можем ли да тръгнем?
— Не искаш ли да се запознаеш с някои генерали?
— Друг път — рече Майкъл. — Да кажем към шейсета година. А сега иди си вземи палтото.
— Добре — каза Луиза. — Само не си отивай. Не бих понесла това.
Майкъл я погледна изпитателно. Беше застанала съвсем близо до него, забравила всички други мъже в помещението и го наблюдаваше сериозно с леко наведена настрани глава. „Тя не се шегува — развълнувано си каза Майкъл, — наистина мисли така!“ Той почувства внезапен прилив на нежност, но от друга страна думите й го накараха да застане нащрек. „Какво може да цели? — мина през ума му, докато гледаше ярката й умело фризирана коса и преценяваше сериозния й откровен поглед. — Какво ли желае? — После изведнъж настръхна: — Каквото и да е, аз не го желая!“