— Боите ли се от въздушни нападения? — обърна се към Майкъл един тлъст кореспондент на име Ахърн. Той имаше много сериозен вид и лице на петна от злоупотреба с алкохол. — Не ви питам случайно — обясни Ахърн. — Искам да пратя на „Колиърз“ голяма статия по въпроса за страха и сега събирам данни. Страхът е основният и общ знаменател за всички, които участват в тая война, независимо от коя страна се бият, и ще бъде интересно да се изследва същността му.
— Хм — започна Майкъл, — чакайте да видя…
— Колкото до мене — Ахърн се наведе към него със сериозно лице и го лъхна с тежкия си, вонящ на алкохол дъх, — когато се страхувам, започвам да се потя и виждам нещата по-ясно и с по-големи подробности. Помня, бях на борда на един военен кораб — името му все още не мога да открия, — недалеч от Гуадалканал, когато внезапно над нас се изви японски самолет, спусна се на десетина стъпки височина и се насочи право към оръдейната кула, където в тоя момент бях застанал. Обърнах неволно глава и зърнах до себе си един матрос, когото познавах от три седмици и често бях виждал съблечен. И ето, в тоя миг открих нещо, което не бях забелязал преди. На дясното му рамо с виолетово мастило беше татуиран висящ катинар с обвита в зелени лозови листа дръжка; над него пък с червен туш беше написано на латински: Amor omnia vincit47. Спомням си тая татуировка съвсем ясно и ако желаете, ще ви я възпроизведа с всички подробности тук на покривката на масата. А сега да се върнем към вас — как виждате нещата, когато се намирате в смъртна опасност: по-ясно или по-зле?
— Как да ви кажа — започна пак Майкъл, — не ми се е случвало…
— Да, в такива моменти и дишането ми се затруднява — рече Ахърн, като го гледаше втренчено. — Сякаш се намирам в самолет на голяма височина сред силно разреден въздух без кислородна маска на лицето. — Неочаквано той обърна глава и помоли някого: — Подай ми, ако обичаш, уискито.
— Войната не ме интересува много — казваше в тоя миг Павоне. Някъде в далечината закашляха оръдия, обявявайки, че нападението започва. — По сърце аз съм цивилен, макар че съм във военна униформа. Повече ме интересува мирът, който ще се установи след края на военните действия…
Германците бяха вече над главите им и оръдията зареваха. Самолетите, изглежда, се движеха единично или на двойки и се спускаха ниско над улиците. В това време мисис Кърни връчи картичката си на старшия военен полицай, който тъкмо излизаше от кухнята с пържената риба.
— Изходът на войната — продължаваше Павоне — е предрешен. Ето защо тя не ме интересува. В момента, в който чух за японското нападение над Пърл Харбър, разбрах, че ще победим…
„О, какво чудесно утро — пееше един американец при пианото, — какъв чудесен ден, сякаш всичко днес е създадено за мен…“
— Америка не може да загуби войната — философстваше Павоне. — Това го знаете и вие, зная го и аз, а днес вече го знаят и японци, и германци. Повтарям — той направи комична гримаса и смукна продължително от пурата си, — войната не ме интересува. Интересува ме мирът, защото тоя въпрос остава все още неизяснен.
Влязоха двама поляци капитани със своите твърди, островърхи шапки, които винаги напомняха на Майкъл за телени мрежи и шпори, и със студени неодобрителни лица се отправиха към бара.
— Светът — ораторстваше Павоне — ще отиде наляво. Целият свят освен Америка. Не защото хората четат Карл Маркс или защото Русия ще прати свои агитатори, а понеже след края на войната това ще бъде единственият път, по който народите ще могат да тръгнат. Дотогава всички други пътища вече ще са били опитани и намерени за негодни. Боя се, че Америка ще се окаже изолирана, изостанала, намразена от всички и ние ще живеем като стари моми в самотна къща сред гората, които заключват здраво вратите, надзъртат под креватите, защото са зашили парите си в дюшека, и не могат да заспят, понеже всеки път, когато подухне вятър и подът изскърца, мислят, че идат убийци, за да им отнемат живота и да ги ограбят.
Унгарецът кореспондент се приближи до масата им, за да напълни водната си чаша с уиски.
— Аз имам своя собствена теория по този въпрос — заяви той, — която след време ще публикувам в „Лайф“. „Как да спасим капиталистическата система в Америка“, от Ласло Шигли. — Една батарея, разположена вероятно в Грийн Парк, откри яростен огън и унгарецът отпи от уискито си, поглеждайки укорно към тавана. „Направлявана система на демокрация“ — продължи той, когато гърмежите постихнаха. — Погледнете наоколо… — Ласло Шигли направи широко движение с ръка. — Какво виждаме? Небивало благосъстояние. Всеки, който иска да работи, може да намери хубава работа. Жени, на които в нормални времена не биха поверили дори да мият биберони, днес изработват прецизни инструменти и получават по осемдесет и седем долара седмично. Полицаите от охранителната служба по Мисисипи, които в мирни дни получаваха по хиляда и сто долара годишно, сега са полковници и започват военната си служба с шестстотин и двайсет долара на месец. Колежани, които са били материално бреме на семействата си, са вече майори от въздушните сили с петстотин и седемдесет долара заплата. Фабрики и заводи работят денонощно, безработица няма, всички ядат повече месо, ходят по-често на кино и се любят повече от всеки друг път. Всички са жизнени, щастливи и в чудесно физическо състояние… Кой е изворът на всички тия положителни неща? Войната! Но — ще кажете вие — войната не може да трае вечно. Уви, това е вярно. В края на краищата германците ще ни измамят, като капитулират и ние пак ще се върнем в задушните фабрики, пак ще има безработица, ниски надници и упадък. Това положение може да се избегне по два начина: като заставим немците да воюват безкрайно — нещо, на което едва ли можем да разчитаме — или… — Шигли отпи голяма глътка от чашата си и се усмихна широко — или като си даваме вид, че войната все още продължава. Ще оставим заводите да работят както преди, ще пускаме петдесет хиляди самолета годишно, като плащаме по два долара и половина на час на всеки, който е годен да държи в ръката си френски ключ, ще продължим да произвеждаме танкове по сто хиляди долара парчето, ще строим пак самолетоносачи на стойност по седем милиона долара. — Но — ще възразите вие — в такъв случай ще се стигне до свръхпроизводство. Системата „Шигли“ обаче е предвидила всичко! В момента германците и японците поглъщат изцяло нашето производство и не допускат да задръстим пазарите си. Свалят самолетите ни, потопяват самолетоносачите ни, разкъсват униформите ни. В бъдеще този въпрос ще се разрешава много лесно. Как? Като станем германци и японци за самите себе си. Всеки месец ще събираме на куп необходимия брой самолети, танкове и самолетоносачи. И какво ще направим с тях? — Унгарецът огледа с горд и пиянски поглед слушателите си? — Ще ги потопим всички в океана и веднага ще поръчаме нови. А сега — продължи той съвсем сериозно — идваме до най-деликатния пункт, до въпроса с хората. Свръхпроизводството на стоки, казваме ние, не е неразрешим проблем. Но поставим ли въпроса за свръхпроизводството на хора, така да се каже, стъпваме на много опасна почва. Сега за сега ние се избавяме всеки месец от сто хиляди, от двеста хиляди души — За съжаление не разполагам с точни цифри. В мирно време обаче унищожението на толкова хора ще предизвика известни възражения, дори ако това ни помогне да поддържаме икономиката си на най-високо ниво. Организации ще протестират, църквата ще надигне глас и даже самият аз предвиждам значителни затруднения. Не — казвам аз, — нека бъдем човечни, нека помним, че сме цивилизовани същества. Не, няма защо да избивате всички тия хора. Чисто и просто дръжте ги във войската! Плащайте им заплатата, повишавайте ги, награждавайте генералите, давайте издръжка на жените им, но не ги оставяйте в Америка. Пращайте ги начело с подбрани водачи на големи групи от една държава в друга. Те ще насаждат дух на добра воля, ще носят със себе си благосъстояние, ще харчат в чужбина големи суми американски пари, ще оплодяват самотни чужденки със здравите семена на демократичния Нов свят, ще представляват ценен пример на жизненост и целенасоченост за местното мъжко население. И, което е най-важното, няма да нокаутират работната ръка в Щатите. От време на време ще се позволява на групи войници да се демобилизират и да се приберат в родината. Тук те ще се върнат към предишния си живот, при своите жени и тъщи, при своите цивилни работодатели. И скоро ще схванат, че са извършили голяма глупост. Тогава ще поискат да постъпят отново във войската. Но ние ще приемаме обратно само най-добрите. В края на краищата само десет-дванадесет милиона най-добри измежду най-добрите американци ще обикалят света! В Америка ще оставим по-инертните, по-глупавите, които няма да конкурират така настървено местното население, и по този начин нервното напрежение, от което се оплакваме толкова мног