„Не — реши Ноа, — изобщо няма да говоря за войната. Ще дойдем тука някой летен ден, уловени ръка за ръка, ще седнем на окосената трева, ще погледнем към Ламанш и аз ще кажа: «Виж, човек може да зърне камбанарията на оная църква. Прекрасен ден, нали?»…“
Звук от експлозия раздра тишината. Ноа погледна надолу към пристанището. Над складовете, там, където бе попаднал снарядът, се издигаше бавно и лениво облаче дим, което в далечината изглеждаше съвсем малко, като на детска картинка. После се разнесе втора експлозия, трета… Димните облачета се разцъфтяха в безпорядък над покривите на къщите из целия град. Един комин се разклати бавно — твърде далеч, за да се чуе звук — и се срути меко, сякаш бе направен от захарни тухли. След седмата експлозия отново настъпи тишина. Градът, като че ли без никакви усилия, пак потъна в своя неделен сън.
Германците от другата страна на пролива, задоволили озлоблението и охладили гнева си с тая военна демонстрация, сега навярно чистеха оръжията си и очакваха отговор.
Англичаните обаче не се обадиха. Димните облачета от експлозиите се разсеяха и след минута беше вече трудно да се повярва, че се е случило нещо.
Ноа заслиза бавно към града, като се стараеше да запечата в паметта си формата на димните облаци и звука на експлозиите. Стрелбата му се бе сторила съвсем безсмислена, по детски злобна, безвредна… „Това ли е войната? — питаше се той неволно, докато се спускаше по стръмния склон. — Така ли се води тая война?“
Градът се беше вече разбудил. Две възрастни дами с шапки с черни пера вървяха спокойно към църква, стиснали молитвеници в облечени в ажурни ръкавици ръце. Висок лейтенант с превързана ръка, стегнат в чудесната си униформа на командос50, весело и бързо профуча край него на велосипед. Едно мъничко девойче, което леля му бе повела на църква, вдигна очи и попита сериозно Ноа, употребявайки обичайното за английските деца обръщение към американските войници:
— Имаш ли дъвка, приятелю?
— Хариет! — смъмри я сухо лелята.
Ноа се ухили на малкото русокосо човече, което бяха помъкнали на неделната служба.
От висока тъмна врата на улицата се изсипа едно многочислено семейство: баща, майка и цяла тълпа деца на възраст между четири и десет години. Бащата държеше за ръка най-малкото. Под спретнатото сукнено костюмче се очертаваше закръглено коремче; на главата си детето носеше стара, но безукорно изчеткана шапка, а лицето му изглеждаше сънено и самодоволно. Майката постоянно обикаляше край младото стадо и подобно на шотландско овчарско куче ги подтикваше напред, към църковната сграда.
Една хубава девойка без чорапи и в широко палто мина разсеяно сред семейната група, забила поглед в неделното издание на „Таймс“.
Уловил жена си под ръка, от другата страна на улицата крачеше благопристойно военен с характерното лице на английски сержант — хладно, затворено, застинало в израз на властност и компетентност. Жената беше млада и Ноа видя, че се старае с всички сили да подражава на надутото началническо държание на своя съпруг. Обаче всеки път, когато поглеждаше косо към мъжа си, лицето й се разливаше във весела усмивка и това й придаваше много смешен и мил вид, сякаш тая женичка беше девойка с шарени панделки в плитките си, яхнала игриво косматото си пони, попаднала случайно в парадна колона от бронирани коли.
„Добро утро, добро утро“ — приветстваха се жителите при среща из разораните от бомби улици. „Чудесен ден, нали? Чух, че рибарският магазин на бедната мисис Финчли пак бил ударен!… Колко хубаво, че вашият Албърт се е върнал за събота и неделя!… Колко хубаво, че мъглата се вдигна — днес може да се види чак до френския бряг. Следобед смятаме да се качим на скалите и да погледаме. Да, получих вест от Сидни. Много е добре, благодаря, много е добре, преди три дни са махнали последните шевове от раната и сега го пращат в Калкута на почивка… В събота пак идва американският сержант на моята Роберта, донесе голяма кутия с оная чудесна фруктова салата и цял кашон цигари «Честърфийлд». Чудесно момче наистина, чудесно момче. Казва, че позволението ще се получи най-много до месец — нали знаете колко бавно става всичко във войската — и сигурно ще се венчаят тука, ако изпреварят, разбира се, десанта. Аз вече говорих с пастор Редуайн… Добро утро, добро утро, добро утро…“