Беер млъкна и замислено погледна към морето. Денят клонеше към заник, времето бе необикновено топло и меко за тоя сезон на нормандския бряг. Слънцето приличаше на хубава оранжева топка, която потъваше бавно във водата. Твърдата трева по дюните се огъваше с едва доловима въздишка в тишината; пътят, който се виеше като черна лента край брега, беше пуст, а белокаменните селски къщи в далечината изглеждаха отдавна изоставени от обитателите си.
— Никакво бъдеще — замислено повтори Беер, устремил поглед над телените мрежи към морето. — Никакво бъдеще…
Беер беше подофицер в новата рота на Християн. Един тих здравеняк на около тридесет години, чиято съпруга и две деца бяха загинали в Берлин през януари при нападение на английски самолети. Той беше ранен на руския фронт през есента, макар че отказваше да говори за това, и бе пратен във Франция няколко седмици, преди Християн да пристигне тука след отпуската си в Берлин.
Християн го познаваше само от един месец, но го обикна много. Изглеждаше, че Беер също се беше привързал към него и те започнаха да прекарват заедно цялото си свободно време — ходеха на разходка сред раззеленената околност и пиеха местен калвадос и силен сидър из кръчмите на селото, в което бе разположена тяхната дружина. Носеха винаги на кръста си пистолети, защото офицерите постоянно ги предупреждаваха за дейността на френските бандити — маки51. Обаче в този район нямаше никакви инциденти и Християн и Беер решиха, че настойчивите предупреждения са просто проява на растящата нервност и неувереност на началството. Затова двамата скитаха безгрижно по нивята и крайбрежието, като се държаха внимателно със срещнатите французи, които изглеждаха дружелюбно настроени, макар и по своя сериозен, сдържан селски маниер.
Християн харесваше най-много у Беер уравновесеността му. Всички други, с които бе имал допир след оная нощ край Александрия, изглеждаха с разсипани нерви, раздразнителни, озлобени, истерични и преуморени… Беер приличаше на околната природа — спокоен, сдържан, методичен и пълен със здраве — и Християн чувстваше, че в негово присъствие се успокоява, че изопнатите му от маларията и артилерийския огън нерви се отпускат и укрепват.
В началото, когато го пратиха в дружината в Нормандия, той беше много отпаднал. „Стига — повтаряше си Християн, — стига вече. Не мога повече да издържам!“ В Берлин се чувстваше остарял и просто болен. Отпуската си прекара в дрямка, като лежеше по шестнадесет-осемнадесет часа на ден, без да става дори през нощните въздушни нападения. „Африка, Италия — мислеше си той, — раненият ми, незаздравял крак, вечната малария — не мога повече. Какво още искат от мене?“ И ето че сега искаха от него да се бие с американците, когато направят десанта! „Това е вече прекалено — продължаваше да разсъждава Християн, изпълнен с някакво болезнено чувство на самосъжаление, — нямат никакво право да искат подобно нещо от мен. Сигурно има милиони други, които почти не са участвали във войната. Защо не ги използват?“
И тъкмо тогава той се запозна с Беер, чиято уравновесена душевна сила постепенно го излекува. За един месец, през който водеше тих и здравословен живот, той можа да напълнее и да възстанови нормалния си тен. Ни веднъж не го заболя глава и дори болният крак сякаш окончателно се нагоди към повредените сухожилия.
И ето че сега Беер вървеше редом с него по студения пясък на морския бряг, нарушавайки със своите думи покоя на Християн:
— Никакво бъдеще, никакво бъдеще! Постоянно ни повтарят, че американците никога няма да стъпят на европейския бряг. Това са глупости. С тая песен искат да поддържат духа ни, защото навсякъде около себе си виждат гробове. Само че това ще бъдат не техни, а наши гробове. Американците ще нахлуят в Европа, защото са решили това. Аз съм готов да умра — рече Беер, — но не искам да умра безцелно. Те ще нахлуят, каквото и да сторим двамата с тебе, ще навлязат в немска земя, ще се срещнат с руснаците и тогава Германия завинаги ще загине.