Беер се опита да каже нещо, но от устата му не излязоха никакви думи. Само кимна глава. Мургавото му лице под светлорусите коси беше все още спокойно. Християн седна предпазливо и започна да се обува, но не успя само с една ръка и накрая се отказа. Потупа Беер по рамото с пресилено насърчителен жест и зашляпа тромаво с босите си крака из пясъка по посока на пътя.
Когато стигна на петдесетина метра от шосето, забеляза двама французи на велосипеди. Те се движеха много бързо, като въртяха равномерно и усилено педалите, хвърляйки дълги фантастични сенки върху блатистото поле.
Християн се спря и завика, като размахваше здравата си ръка:
— Mes amis! Camarades! Arretez!52
Велосипедистите забавиха ход и Християн видя как го изгледаха недоверчиво изпод козирките на шапките си.
— Blesse! Blesse!53 — извика им той, като сочеше към Беер, който в този момент приличаше на някакъв малък раздърпан вързоп край брега на проблясващото море. — Aidez-moi! Aidez-moi!54
Велосипедистите почти спряха и Християн забеляза, че се спогледаха въпросително. После се наведоха още повече над кормилото и завъртяха бързо педалите. Те префучаха много близо край него, на двадесет и пет-тридесет метра. Той можа да ги разгледа добре — уморени, почернели от слънцето, студени лица, безизразни и сякаш вкаменени под тъмносините шапки. Скоро изчезнаха съвсем от очи зад висока дюна, която закриваше пътя на една ивица от около два километра. И шосето, и околната местност отново опустяха, губейки се бързо в тъмносиния здрач. Само брегът на океана оставаше облян с яркочервена светлина.
Християн вдигна ръка, сякаш искаше да махне на двамата, сякаш все още не вярваше, че са изчезнали и се надяваше, че това е само игра на трескавите му очи, че тия хора не могат просто така да се измъкнат. После поклати глава и затича по посока на групата къщи, които едва се виждаха в далечината.
Обаче след минута трябваше да спре, защото се беше задъхал и ръката му отново закърви. В същия миг чу писък. Обърна се рязко и втренчи очи в нарастващия мрак към мястото, дето бе оставил Беер. Над ранения се беше надвесил някакъв човек и нещастникът се мъчеше, да се отдалечи от него, като се влачеше в предсмъртна агония по пясъка. Беер изпищя отново; непознатият направи крачка към него, сграбчи го за яката и го обърна с лице към себе си. После в ръката му се появи нож, чието стоманено острие проблесна за миг на фона на сивосребристото море. От гърлото на Беер излезе нов вик, но замря още в самото начало.
Християн задърпа кобура с лявата си ръка, но не можа веднага да извади оръжието си. Видя как човекът прибра ножа си и посегна към колана на Беер. После измъкна пистолета му, мушна го в джоба си и вдигна обущата на Християн, които се търкаляха наблизо. Най-сетне Християн успя да извади пистолета си, свали с усилие предпазителя и започна да стреля. За първи път стреляше с лявата си ръка и куршумите летяха далеч от целта. Французинът обаче хукна към високата дюна. Християн тръгна с несигурна крачка по брега към мястото, където се намираше притихналият Беер, спирайки само от време на време, за да стреля отново след бързо бягащия французин.
Когато най-после стигна до Беер, който лежеше проснат по гръб на пясъка с широко разперени ръце, убиецът бе вече яхнал велосипеда си и заедно с другаря си се носеше по тъмния неравен път от другата страна на дюната. Християн изпрати след тях последен куршум. Изстрелът навярно беше твърде точен, защото увисналите на кормилото на втория велосипед обуща паднаха на земята, сякаш — уплашен от писъка на куршума — човекът ги беше изпуснал. Но французите не се спряха. Легнаха още повече над вилките и скоро изчезнаха, в лилавата мъгла, която бе започнала да забулва пътя, белезникавия плаж, редиците телени мрежи и жълтите табелки с череп на тях, които гласяха: „Внимание, мини!“
Християн сведе поглед към приятеля си.
Беер лежеше по гръб, устремил поглед към небето, със застинала гримаса на ужас, а от гърлото му, което французинът в озлоблението си беше просто разпрал, се стичаше гъста лепкава кръв. Християн го наблюдаваше сякаш в транс. „Не, това е невъзможно — мислеше си той. — Едва преди пет минути седеше пред мене, обуваше обущата си и излагаше възгледите си за бъдещето на Германия като истински професор по политически науки… Но английският летец, който връхлетя така ожесточено с изтребителя си, и френският селянин с велосипеда, скрил под дрехата си своя нож — и те очевидно са имали свои възгледи по тоя въпрос!“