— Лейтенантът ви чака — обърна се той към Християн.
Християн тръгна бавно по коридора и влезе в стаята. Дребният пълен французин седеше на пода и плачеше, уловил главата си с ръце. Около него имаше тъмна локвичка, която показваше, че пикочният мехур на човека не беше издържал в тоя критичен час. Райхсбургер седеше до бюрото и пишеше на машина някакво писмо. В стаята се намираше също един писар, който съставяше платежни заповеди, и още един войник, който наблюдаваше лениво от прозореца една млада майка, повела русокосото си дете към бакалницата.
Когато Християн влезе, лейтенантът вдигна глава и кимна към французина на пода.
— Тоя ли е вторият? — попита той.
Християн се вгледа в човека, който седеше сред собствената си пикоч на дървения прашен под…
— Да — потвърди той.
— Отведете го — заповяда лейтенантът.
Войникът до прозореца се приближи до арестанта, който гледаше изумено Християн.
— Никога не съм виждал тоя човек — рече французинът, когато есесовецът го хвана за яката и го изправи на крака. — Бог ми е свидетел, никога не съм го виждал.
Войникът го повлече навън.
— И така — заяви Райхсбургер с весела усмивка, — въпросът е приключен. До половин час книжата ще бъдат изпратени на полковника и аз си умивам ръцете. Искате ли да се върнете в ротата веднага, или предпочитате да преспите тука — имаме чудесен подофицерски стол, а утре ще видите екзекуцията. Ще бъде в шест часа. Каквото сам решите.
— Предпочитам да остана — отговори Християн.
— Добре — рече лейтенантът. — Подофицер Дехер се намира в съседната стая. Идете и му съобщете, че съм наредил да се погрижи за вас. Елате тук в шест без четвърт сутринта. — След тия думи той продължи писането и Християн излезе.
Екзекуцията щеше да се извърши в подземието на кметската сграда. То представляваше дълго влажно помещение, осветено ярко от две големи крушки. В земления под пред едната стена бяха забити два стълба. Зад тях лежаха два плитки ковчега, сковани от небоядисани дъски, които проблясваха слабо на острата електрическа светлина. Подземието се използваше и за затвор и върху влажните му стени бяха изписани с тебешир и въглен последните думи на обречените на смърт към живия свят.
„Няма бог“ — прочете Християн, застанал зад шестимата войници, които трябваше да изпълнят присъдата. „Merde, merde, merde“55. „Казвам се Жак. Баща ми — Раул. Майка ми се казва Клариса, а сестра ми Симон. Чичо ми се нарича Етиен. Името на сина ми е…“ Очевидно човекът не бе имал възможност да довърши родословието си.
Осъдените бяха въведени, всеки ограден от двама войници. Те вървяха трудно, сякаш не бяха ходили от дълго време. Забелязал стълбовете, дребният французин заскимтя тихо, но човекът с изваденото око, макар че едва влачеше краката си, се опита да стисне челюсти, за да придаде на лицето си презрителен израз. „Почти успя!“ — помисли си Християн, докато войниците го връзваха бързо за стълба.
Подофицерът, който командваше отделението, даде заповед. Гласът му прозвуча особено странно, прекалено парадно и официално за това мръсно подземие.
— Никога — изкрещя едноокият под превръзката върху лицето си, — вие никога…
Последвалият залп не му позволи да довърши. Куршумите прерязаха въжетата около тялото на дребния французин и той се повали напред. Подофицерът изтича до тях и нанесе обичайния coup de grace56, стреляйки първо в главата на по-малкия, после на другия. Миризмата на барут за момент надделя над зловонието, което царуваше във влажното подземие.
Лейтенантът кимна на Християн. Той го последва горе и оттам на улицата в сивата светлина на мъглявото утро; в ушите му продължаваше да ехти пукотът от изстрелите.
Райхсбургер се усмихна слабо.
— Как мина? — попита той.
— Добре — отвърна спокойно Християн. — Много добре.
— Отлично! — рече Райхсбургер. — Закусихте ли?
— Не.
— Елате тогава с мене — предложи лейтенантът. — Закуската е готова. Съвсем наблизо. През пет врати оттука.
Тръгнаха заедно; стъпките им глъхнеха в сребристата мъгла, която се стелеше откъм океана.
— Първият — подхвана Райхсбургер, — оня с едното око, не изглеждаше да изпитва топли чувства към германската армия, нали?