— Хайде, стига — обади се пазачът. — Това беше хубав бой. — Ей вие — обърна се той към затворниците, — вдигнете оня мошеник.
Затворниците се приближиха до Фансток, помогнаха му да седне и го опряха на един сандък. Фансток продължаваше да гледа със същия тъп поглед залятата от слънце гола земя, проточил напред крака. Все още дишаше тежко, но се беше поуспокоил.
Майкъл захвърли дъската и извади кърпичката си. Притисна я до лицето си и когато я отдръпна, с изненада забеляза на нея голямо кърваво петно.
„Ранен — помисли си той усмихнат, — ранен през първия ден на десанта!“
В този миг пазачът забеляза един офицер, който се показа иззад ъгъла на казарменото помещение на стотина ярда от тях, и подвикна бързо на затворниците:
— Хайде, мърдайте, по-живо! — После се обърна към Майкъл и Фансток: — А вие по-добре се залавяйте за работа; Веселия Джак иде насам!
Пазачът и затворниците се отдалечиха бързо и Майкъл погледна към приближаващия офицер, когото наричаха Веселия Джак, защото никой не го беше виждал да се усмихва.
Майкъл сграбчи Фансток и го вдигна на крака. После тикна в ръката му чука и Фансток започна да удря машинално по дъските. Майкъл взе няколко дъски, отнесе ги с делови вид при другия край на купчината и ги сложи внимателно на земята.
После се върна при Фансток и взе собствения си чук. Когато Веселия Джак се приближи до тях, и двамата чукаха усърдно дъските. „Военен съд — мярна се през ума на Майкъл, — военен съд, пет години затвор за пиянство по време на служба, за саморазправа, неподчинение и така нататък.“
— Какво става тука? — попита Веселия Джак.
Майкъл престана да чука. Фансток последва примера му. И двамата се обърнаха към лейтенанта.
— Нищо, сър — отвърна Майкъл, стиснал здраво устни, за да не даде възможност на Веселия Джак да подуши, че е пил.
— Какво, да не сте се били?
— Не, сър — увери го Фансток, присъединявайки се към Майкъл срещу общия враг.
— А откъде е тая рана? — Лейтенантът посочи към трите кървави драскотини по лицето на Майкъл.
— Хлъзнах се и паднах, сър — учтиво отвърна Майкъл.
Веселия Джак сви гневно устни и Майкъл схвана, че лейтенантът си мисли: „Всички са от един дол дренки, всички се мъчат да ме излъжат, няма нито един в тая проклета армия, който би ти казал истината!“
— Фансток! — рече Веселия Джак.
— Да, сър?
— Истината ли казва тоя войник?
— Да, сър. Той наистина се подхлъзна.
Веселия Джак се огледа с безпомощен гняв.
— Ако открия, че ме лъжете… — започна заплашително той, без да се доизкаже. — Хайде, Уитикър, привършвайте. В канцеларията има заповед за вас. Превеждат ви в друга част. Вървете да си получите документите.
Той изгледа още веднъж двамата войници, които бяха застанали мирно, обърна се и си тръгна с важна крачка.
Майкъл го наблюдаваше как се отдалечава с приведен гръб.
— Мръсно псе — продума Фансток, — ако ми паднеш отново, ще ти прережа гърлото с бръснач.
— Радвам се, че имах случай да се запозная с тебе — подигравателно рече Майкъл. — А сега гледай да изчистиш котлите така, че да лъснат.
Той захвърли чука и весело се отправи към ротната канцелария, като потупваше задния си джоб, за да се увери, че бутилката не стърчи навън.
Малко по-късно, със заповедта за новото назначение в джоба и чиста превръзка на лицето, Майкъл се залови да стегне раницата си. Полковник Павоне най-после се беше обадил и Майкъл трябваше да се постави незабавно на негово разположение в Лондон. Докато опаковаше багажа си, той отпиваше по малко от бутилката, като си казваше, че занапред не бива никога да се държи неблагоразумно, да предлага без полза доброволно услугите си и изобщо да взема присърце нещата. „Да оцелея — мислеше си той, — да оцелея, ето единствения урок, който научих досега!“
На следващата сутрин Майкъл замина за Лондон с военен камион. Жителите на селата, през които минаваха, ги приветстваха радостно и им правеха с пръсти знака V57 — убедени, че всеки камион заминава вече направо за Франция — и Майкъл, заедно с останалите войници в колата им махаха, хилеха се и се смееха, без да се смущават от заблудата на тия хора.