Майкъл въздъхна леко и намали скоростта. Откъм Кан, завзет предишния ден от английските войски, от време на време долиташе грохот на тежка артилерия. Какво всъщност смяташе да прави Павоне в Кан, Майкъл не знаеше. Като офицер от управлението на гражданската администрация полковникът имаше право да се движи по всички фронтове и в изпълнение на своите задачи беше обиколил заедно с Майкъл цяла Нормандия; като някакъв добродушен турист той разглеждаше всичко по пътя, когато не четеше, кимаше любезно на бойците, разговаряше оживено на парижки диалект с местните жители и от време на време си вземаше бележки на листчета хартия. Вечер Павоне обикновено се оттегляше в дълбокото скривалище в полето край Тарантан, пишеше сам на машина докладите си и ги пращаше някъде; къде отиваха тия доклади и какво съдържаха, Майкъл не можеше да каже.
— Ужасна глупост! — заяви Павоне и захвърли книгата в дъното на джипа. — Само един идиот може да чете криминални романи. — После, като се огледа, с комична гримаса попита: — Близо ли сме вече?
Една батарея, скрита зад група селски къщи, започна да стреля. Грохотът се разнесе толкова наблизо, че предното стъкло на джипа сякаш започна да трепти и Майкъл отново почувства ония гъделичкащи спазми в долната част на стомаха, които винаги се явяваха при силна оръдейна стрелба.
— Съвсем близо — мрачно отвърна Майкъл.
Павоне се засмя тихо.
— Първите стотина рани се понасят най-тежко — рече той.
„Дявол проклет — помисли си Майкъл, — някой ден ще ме вкара в гроба!“
Насреща им се появи тежко натоварена английска санитарна линейка и профуча край тях, подскачайки по неравния път. Майкъл си помисли за миг за ранените, които се люшкаха на носилките отзад.
От едната страна, на пътя се търкаляше изгорен английски танк, почернял, със зинали люкове, от които лъхаше воня на разложени трупове. От всяко селище, което наближаваха, от всеки завзет град, който на картите и в предаванията на Би Би Си олицетворяваше ново завоевание, се разнасяше едно и също сладникаво зловоние на гниеща плът, което трудно можеше да се свърже с представата за някакви победи. Седнал зад кормилото на джипа и напрегнал поглед през прашните си шофьорски очила, Майкъл чувстваше, че носът му изгаря от палещото слънце и изпитваше смътно желание да се намери отново при купчината стари дъски в Англия.
Стигнаха билото на хълма. Пред тях лежеше Кан. Англичаните се бяха сражавали цял месец за този град, но достатъчно беше сега да го погледнеш, за да се попиташ защо е било необходимо да се хвърлят толкова сили за него. На много места стърчаха стени, но малко къщи бяха останали здрави. Цели квартали от каменни, притиснати една до друга сгради бяха сринати до земята и докъдето стигаше окото, гледката оставаше все една и съща. Tripe à la mode dei Caen59 — Майкъл помнеше това название от менюто на френските ресторанти в Ню Йорк, а Канския университет — от курса по история на Средните векове. Сега от разнебитената университетска библиотека стреляха английски тежки минохвъргачки, а в кухните — където някога с такова умение приготвяха tripe — стояха приклекнали зад картечниците си канадски войници.
Джипът се намираше вече в покрайнините на града и се движеше по криволичещите, задръстени от развалини улички. Павоне даде знак да спрат и Майкъл натисна спирачките пред масивната каменна стена на една манастирска сграда, която се простираше край канавката на шосето. В канавката седяха няколко канадци, които огледаха с любопитство двамата американци.
„Би трябвало да имаме английски каски — помисли си тревожно Майкъл. — С тия проклети каски могат да ни вземат за германци. Нищо чудно, ако първо стрелят и после ни искат документи.“
— Как вървят работите? — извика Павоне към войниците, като скочи от джипа и застана при края на канавката.
— Много лошо — отвърна един от канадците, дребен и мургав, приличен на италианец човек. Той се изправи и се ухили. — В града ли отивате, полковник?
— Може би.
— Тук навсякъде има снайперисти — каза канадецът.
Във въздуха се разнесе свистене на снаряд и войниците мигновено изчезнаха в канавката. Майкъл се опита да скочи от джипа, но не успя и само наведе глава, закривайки трескаво лицето си с ръце. Взрив обаче не последва. „Дефектен снаряд! — помисли си машинално Майкъл. — Поздрав от храбреците във Варшава и Прага, които пълнят снарядите с пясък и слагат в тях дръзки бележки: «Привет от антифашистите работници във военните заводи „Шкода“!»“ Или това беше просто романтична измислица, съчинена от вестниците и бюрото за военни информации, и снарядът щеше да експлодира след шест часа, когато всички забравят за него?