— Минавала ли е през града американска оперативна група към десет часа тая сутрин?
— Никой не е минавал оттука — отвърна вторият войник. Беше дребничък възпълен човек на около четиридесет години с брадясало лице и в напевния му глас звучеше лек шведски акцент. — Пристигнахме снощи с щаба на четвърта бронетанкова и нас ни оставиха тука, а колоната продължи към юг. Оттогава не се е случвало нищо. На разсъмване само някъде около центъра на града се чуваше стрелба…
— Каква стрелба? — попита Майкъл.
— Не ме питай, приятелю — отвърна пълничкият войник. — Нас ни оставиха тука да помпим вода от рекичката, а не да се занимаваме с разследвания. В гората наоколо е пълно с фрицове. Те стрелят, щом видят жабар, а жабарите им отговарят със същото. Ние пък чакаме подкрепления.
— Да вървим към центъра и да видим какво става — обади се нетърпеливо Кийн.
— Ще млъкнеш ли най-после? — обърна се Майкъл остро към Кийн, който примига нещастно зад дебелите си очила.
— Умуваме с моя приятел — отново се обади пълничкият човек — дали не е по-добре да си оберем крушите. Каква полза има да клечим тука като патици в езеро? Тая сутрин дойде някакъв жабар, който говореше малко английски, и ни каза, че от другата страна на града имало осемстотин фрицове с три танка, които смятали днес да завземат града.
— Чудесна перспектива! — възкликна Майкъл. — Сега разбирам защо няма никакви знамена в тоя град.
— Осемстотин фрицове! — възкликна Стелевато. — Хайде да се махаме оттука.
— Как смяташ, опасно ли е да останем? — обърна се към Майкъл младият войник с бледото лице.
— Като в гостната стая вкъщи! — отвърна Майкъл. — Как, дявол да го вземе, бих могъл да зная?
— Аз просто питах, така… — укорително добави младежът.
— Не ми харесва това — рече войникът с шведския акцент, като се взря нататък по улицата. — Никак не ми харесва. Никой няма право да ни заставя да седим сами тука, край тая проклета рекичка.
— Ники — каза Майкъл на Стелевато, — обърни джипа и го остави на шосето така, че ако се наложи, да можем да офейкаме веднага.
— Какво, уплаши ли се? — подхвърли Кийн, като се наведе към Майкъл.
— Слушай, генерал Патън61 — отвърна Майкъл, като се стараеше да прикрие раздразнението си, — когато ни потрябва човек за героичен подвиг, ще повикаме тебе, бъди спокоен! Ники, обърни джипа.
— Бих предпочел да съм сега у дома си — промърмори Стелевато, но се качи в колата и я обърна в противоположна посока. После извади автомата си от обичайното му място под предното стъкло и духна веднъж-дваж върху цевта.
— Какво ще правим, момчета? — попита Кийн и опипа нетърпеливо с големите си изпоцапани ръце карабината си. Майкъл го погледна с омраза. Дали брат му не е получил „“Почетния медал на Конгреса" просто заради глупостта си?" — помисли си той. После рече гласно:
— Ще останем тука и ще чакаме.
— Кого ще чакаме? — настоя Кийн.
— Полковник Павоне.
— Ами ако не дойде? — упорстваше Кийн.
— Тогава ще решим нещо друго… Днес ми провървя — рече отривисто Майкъл. — Кой знае колко нови решения ще трябва да взема, докато се мръкне!
— Аз мисля, че трябва да пратим Павоне по дяволите — заяви Кийн — и да вървим право към Париж. Би Би Си казва…
— Зная какво казва Би Би Си — прекъсна го Майкъл — и зная какво ще кажеш самият ти. Но аз казвам, че ще останем тук и ще чакаме.
Той се отдалечи от Кийн, седна на тревата и се облегна на ниската каменна ограда, която се простираше успоредно на потока. Двамата бронетанкисти го погледнаха колебливо, после се върнаха в окопа и се замаскираха грижливо с клоните. Стелевато опря автомата си о стената, легна на тревата и заспа. Изтегнат така, с ръце върху очите, младият италианец приличаше на мъртъв.
Кийн приседна върху един камък, извади бележник и молив и се зае да пише на жена си. Той й пращаше подробни доклади за всичко, което правеше, както и най-натуралистични описания на убитите и ранените, които срещаше по пътя си. „Нека знае какво става по света — сериозно обясняваше Кийн. — Ако разбере какво преживяваме, може би ще почне да гледа по-иначе на живота.“
Майкъл отвърна очи от човека, който искаше от три хиляди мили разстояние да промени мирогледа на своята студена съпруга. В далечината се виждаха незасегнатите от войната каменни къщи на града с техните закрити и неукрасени със знамена прозорци, които продължаваха да пазят своята тайна.