— След известно време — уклончиво отвърна Майкъл.
— Тогава тръгвайте с мене — предложи човекът. — Аз съм с мотоциклет и току-що пристигнах от Париж. За един час сме там.
— А ония осемстотин германци с трите танка? — рече Майкъл, вече уверен, че непознатият му готви клопка.
— Ще минем по страничен път — отвърна французинът. — На идване само два пъти стреляха по мене. При това зная къде са минните полета. Вие и тримата сте въоръжени, а в Париж имаме нужда от всеки автомат. Три дена вече се бием и се нуждаем от подкрепа…
Останалите стояха около джипа, като кимаха одобрително глави, и приказваха толкова бързо на френски, че Майкъл не можеше да ги разбере.
— Почакайте, почакайте. — Той докосна ръката на жената, която говореше английски. — Нека да се изясним. И така, мадам…
— Казвам се Дюмулен. Аз съм ирландка — високо и сякаш предизвикателно рече жената, — но от трийсет години живея тука. А сега кажете ми, млади човече, смятате ли да се погрижите за нас?
Майкъл неопределено поклати глава.
— Ще направя всичко, което е по силите ми, мадам — рече той и си помисли: „Съвсем се объркахме в тая война!“
— Вие имате и боеприпаси — обади се отново човекът от Червения кръст, като надничаше жадно към дъното на джипа, където лежаха натрупани множество кутии и войнишки одеяла. — Чудесно, чудесно! Ако дойдете с мен, няма да имате никакви неприятности. Само си сложете като мене по един червен кръст и ви гарантирам, че никой няма да стреля по вас.
— Оставете Париж сам да се грижи за себе си — сопна се мадам Дюмулен. — Ние трябва да помислим как да се оправим с тия осемстотин германци.
— Моля, не говорете всички в един глас — разпери ръце Майкъл съвсем объркан, като си мислеше: „Във Форт Белиш не са ни учили как да се справяме с подобни случаи!“ После добави гласно: — Преди всичко има ли някой от вас, който действително е видял германците?
— Жаклин! — извика мадам Дюмулен. — Разкажи всичко на тоя млад човек.
— Само по-бавно, ако обичате — предупреди Майкъл. — Моите познания по френски език далеч не са толкова блестящи.
— Живея на километър от града — започна Жаклин, ниска и пълна девойка, която беше загубила всичките си предни зъби. — Снощи се появи един немски танк, от който излезе някакъв лейтенант. Той поиска масло, сирене и хляб, а после ни каза да не посрещаме американците, защото щели само да минат през града и нямало да ни защищават. Тогава германците щели да се върнат и да разстрелят всеки, който е приветствал американци. Каза ни също, че с него имало осемстотин души. И човекът излезе прав — възбудено заключи Жаклин. — Американците дойдоха и след час си отидоха. Добре ще бъде, ако до вечерта германците не изгорят целия град…
— Позор! — решително отсече мадам Дюмулен. — Как не ги е срам тия американци? Или да дойдат и да останат, или никакви да не се явяват. Аз искам закрила!
— Това е престъпление — обади се отново човекът с червения кръст. — Да оставят парижките работници без боеприпаси, за да ги разстрелват като кучета, а те да си седят тука с три автомата и купища патрони!
— Дами и господа! — заговори Майкъл с ораторски глас, като се изправи в джипа. — Аз трябва да ви заявя, че…
— Attention! Attention!62 — изпищя някаква жена от края на тълпата.
Майкъл мигом се обърна. По площада се носеше бързо някаква открита кола. В нея стояха с вдигнати ръце двама души в сиви военни униформи.
Хората около джипа останаха за миг мълчаливи, със зяпнали от изненада уста.
— Шваби! — извика някой. — Идат да се предадат.
Но когато машината почти се изравни с джипа, немците, които стояха с вдигнати ръце, внезапно залегнаха и колата полетя напред. От задното седалище се надигна човек с автомат. Чу се остър пукот и сред тълпата се разнесоха стенания. Майкъл гледаше като замаян след летящата кола. После затърси пипнешком карабината в краката си и му се стори, че е минал цял час, докато свали предпазителя.
В този миг зад гърба му се обади остро и ритмично карабина. Шофьорът на немската кола размаха ръце, машината се удари в бордюра, отскочи, преобърна се и се вряза в бакалницата на ъгъла. Желязната ролетка падна с дрънкане на земята и витрината зад нея се разлетя на парчета. Колата легна бавно на едната си страна и от нея се изтърколиха две фигури.
Майкъл най-после успя да свали предпазителя на карабината си. Стелевато продължаваше да седи зад кормилото, замръзнал от изненада, и можа само сърдито да прошепне: