— Кажете, как е там? — тревожно попита Спиър. Той беше хубав русокос младеж с къдрава коса и меки сини очи. Като го гледаше, човек неволно си представяше дългата върволица гувернантки и лели, които в събота вечер го водят на концертите на Кусевицки64. — Как е там, в пехотата?
— Как е в пехотата ли? — рече напевно Кринек. — Ами просто вървиш, вървиш и все вървиш…
— Не, не, питам те сериозно — настоя Спиър. — Кажи ми как постъпват? Просто те грабват за яката, захвърлят те в ротата и те пращат веднага да се биеш, така ли?
— А ти как смяташ — че всичко става на етапи? — отвърна Кринек. — Не, не става на етапи, поне така беше в Първа дивизия.
— Ами ти? — обърна се Спиър към Майкъл. — В коя дивизия си служил?
Майкъл отиде до леглото си и се отпусна тежко на него.
— В никоя дивизия. Бях на служба в гражданската администрация.
— В гражданската администрация? — изненада се Спиър. — Ето къде трябваше да ме пратят!
— Ти си служил в гражданската администрация? — обади се Кринек.
— А как си успял да получиш „Пурпурно сърце“ в такава служба?
— В Париж ме прегази френско такси, което строши левия ми крак — обясни Майкъл.
— В Първа дивизия никога не би получил „Пурпурно сърце“ за подобно нещо — с гордост рече Кринек.
— Бях в болнично отделение с двадесет други ранени — обясни Майкъл. — Една сутрин пристигна някакъв полковник и на всички връчи медали.
— Това носи пет точки — рече Кринек. — Не е никак лошо. Един ден ще благодариш на бога, че са ти строшили крака.
— Господи! — промърмори Спиър. — Какво става с армията? Да пратят в пехотата човек със строшен крак!
— Кракът ми е вече здрав — възрази меко Майкъл — и ми служи добре. Наистина не е зарасъл много хубаво, но лекарите уверяват, че ще върши работа, особено в сухо време.
— Дори така да е — продължи Спиър, — защо не се върнеш в гражданската администрация?
— Ако си от сержант надолу, никой няма да си направи труд да те върне в старата ти част обади се Кринек. — Всички от сержант надолу представляват нещо като взаимозаменяеми части във военната машина.
— Благодаря, Кринек — сериозно рече Майкъл, — това е най-приятното нещо, което съм чул за себе си през последните девет месеца.
— Каква е твоята военноотчетна специалност? — попита Кринек.
— Седемстотин четиридесет и пет — отвърна Майкъл.
— Седемстотин четиридесет и пет — повтори Кринек. — Стрелец. Хубава специалност, да. И все пак взаимозаменяема частичка. Всъщност ние всички сме взаимозаменяеми части.
Майкъл забеляза, че меката хубава уста на Спиър се сви леко в нервна гримаса на отвращение. Очевидно той не беше очарован от мисълта, че също представлява една взаимозаменяема частичка. Това никак не съвпадаше с образа, който бе изградил за себе си през безоблачните години, прекарани в обществото на гувернантки и в аудиториите на Харвардския университет.
— Сигурно има дивизии, в които е по-приятно да служиш — рече упорито Спиър, загрижен за бъдещата си съдба.
— Човек може да бъде убит в която и да е американска дивизия — наставнически каза Кринек.
— Аз имам пред вид дивизии, в които превръщат човека постепенно във войник, а не го хвърлят направо в бой — обясни Спиър.
— Изглежда, братле, добре са ви подготвили в Харвардския университет — рече Кринек, като се наведе над карабината си. — Виждам, че са ви наговорили цял куп глупости за армията.
— Папуга! — обърна се Спиър към един човек, който от леглото си мълчаливо наблюдаваше с широко отворени очи мокрия полегат брезент над главата си. — Папуга, ти в коя дивизия беше?
Папуга продължи да наблюдава — замислено брезента, без да обърне глава.
— Бях в зенитната артилерия — най-после отвърна той с равен и унесен глас.
Папуга беше тлъст човек на около тридесет и пет години с болезненожълто сипаничаво лице и дълга, суха черна коса. Той по цели дни лежеше на леглото си и Майкъл бе забелязал, че много пъти дори не ходи на храна. Върху ръкавите на куртката му личаха следи от отпрани сержантски нашивки. Папуга никога не участваше в разговорите в палатката и с държанието си, както и с факта, че му бяха отнели нашивките, представляваше загадка за останалите.