Един военен свещеник, който пътуваше с джип, ги взе със себе си отвъд Шато-Тиери. Беше облачен ден; от старите паметници на гробището и телените мрежи, които бяха останали от миналата война, вееше мрачен дъх на запустялост.
Свещеникът, млад човек от южните щати, се оказа много приказлив. Той беше командирован към въздушна изтребителна група и сега отиваше в Реймс като свидетел по делото на един летец, изправен пред военен съд.
— Горкият младеж — каза свещеникът, — трудно бихте могли да си представите такъв симпатичен човек. Има чудесно досие и двадесет и два бойни полета. Унищожил е един немски самолет и се предполага, че е свалил два други. Полковникът настояваше да не свидетелствам, но аз смятам за свой християнски дълг да се явя в съда и да кажа думата си.
— За какво го съдят? — попита Майкъл.
— Задето нарушил благоприличието на някаква забава, уредена от Червения кръст; изпикал се на пода по време на танците.
Майкъл се ухили.
— „Недостойно поведение за един офицер“, отсякъл полковникът — добави ядосано свещеникът. Момчето било пийнало и кой знае какво се е въртяло в ума му. Аз съм заинтересован лично от случая и имах дълга преписка с офицера, който води защитата — един опитен адвокат от Портланд и член на епископалната църква. Да, сър. И полковникът знае отлично, че не е в състояние да ме спре да си кажа думата. Всъщност полковник Бътън с възмущение продължи свещеникът — има по-малко право от всеки друг да дава под съд хората за такова провинение. Аз смятам да разправя в съда за проявите на полковника по време на един танц в Далас, в сърцето на Съединените щати, на който имаше цял куп жени. Може да не ми повярвате, но полковник Бътън, облечен в пълна парадна униформа, се изпика в една саксия с палма в балната зала на хотела в центъра на града. Да, видях го със собствените си очи. Но понеже беше висш офицер, всичко се потули. Сега обаче всичко ще излезе наяве, не се съмнявайте в това.
Заваля проливен дъжд. Водата струеше на потоци над старите землени укрепления и прогнилите дървени стълбове, на които през 1917 година бяха обтегнали бодлива тел. Свещеникът намали скоростта и се взря в пътя през замъгленото предно стъкло на джипа. Ноа, който седеше отпред, задвижи ръчната стъклочистачка. След известно време отминаха второ гробище, в което лежаха десет французи, паднали при отстъплението в 1940 година. Няколко гробове бяха украсени с цветя, а сред тях се издигаше статуетка на светец в застъклена кутия, поставена върху пиедестал от тъмно дърво. Майкъл отклони очи от свещеника, мислейки си как неизбежно се преплитат събитията от различните войни.
Свещеникът спря рязко джипа и го върна назад към малкото гробище.
— Това ще представлява много интересна снимка за моя албум — обясни той. — Бихте ли застанали тука, момчета, пред гробището?
Майкъл и Ноа слязоха от колата и застанаха пред оградата. „Pierre Sorel — прочете Майкъл на един от кръстовете, — soldat, premiere classe, ne 1921, mort 1940“65. Изкуствените лаврови листа, обвити в черна траурна лента, бяха лежали тук под дъжд и жарко слънце в продължение на цели четири години.
— От началото на войната досега съм направил повече от четири хиляди снимки — рече свещеникът, като нагласяваше делово блестящата си „Лайка“. — Да, прекрасна колекция. Моля ви, малко наляво, момчета. Така!… Чудесно апаратче — добави гордо божият служител, щракайки с „Лайката“. — Снима при всякакво осветление. Взех я от един пленен фриц срещу две пакетчета цигари! Само фрицовете умеят да правят хубави фотоапарати. Имат търпение, което на нас ни липсва. А сега, момчета, дайте ми адреса на вашите близки в Щатите, аз ще копирам две допълнителни снимки и ще им ги пратя, за да видят колко добре изглеждате.
Ноа даде на свещеника адреса на Плаумън във Върмонт, който щеше да препрати снимката на Хоуп. Божият служител грижливо го записа в тефтерче в черна кожена подвързия с кръст върху корицата.
— Не се безпокойте за мене — рече Майкъл, който не искаше майка му и баща му да видят в такова състояние сина си, слаб и измъчен, в неподходяща по размери униформа, застанал под дъжда на пътя пред това гробище, където почиваха десет млади французи. — Не бих искал да ви създавам излишни затруднения, сър.
— Глупости, драги — възрази свещеникът. — Все трябва да има някой, който ще се зарадва да ви види на снимка. Няма да повярвате колко топли писма получавам от хората, на които пращам такива снимки. Вие сте симпатичен, дори хубав младеж и сигурно има някоя девойка, която ще се радва да постави снимката ви на нощната си масичка.