О’Брайън слезе. При жалкия вид на сградата той доби объркан и уплашен израз, явно загубил вяра в годността на армейския транспортен апарат.
— Може дори да направим нещо още по-хубаво — добави свещеникът. — През два квартала оттук отминахме едно кафене. Вие сте мокър и измръзнал. Идете в кафенето и изпийте един двоен коняк, за да се успокоите. Аз ще ви намеря там. Да, спомних си как се казва… „Aux bons amis.“66
— Благодаря — неуверено рече О’Брайън, — но ако ви е все едно, ще ви почакам тука.
Свещеникът погледна над рамото на Ноа към лейтенанта. После бръкна в джоба си и извади банкнота от петстотин франка.
— Вземете каза той и я подаде на летеца. — Забравих, че отдавна не сте получавали заплата.
О’Брайън взе парите със смутена усмивка.
— Благодаря ви — рече той, — благодаря. — После помаха с ръка и тръгна назад към кафенето.
— А сега — отривисто рече свещеникът и подкара джипа — трябва да отведа тия двама престъпници по-далеч от военната полиция.
— Какво, какво? — глупаво пробъбри Майкъл.
— Тия двама войници, които се намират в самоотлъчка — добави свещеникът, — това е съвсем ясно написано на лицата ви. Хайде, момче, изтрий предното стъкло, че нищо не се вижда.
Майкъл и Ноа се ухилиха и колата се понесе из мрачния старинен град. По пътя си отминаха шест военни патрула, единият от които дори козирува на плъзгащия се по мокрите улици джип. Майкъл с важен израз отвърна на поздрава.
Глава тридесет и пета
Майкъл откри, че колкото повече се приближават към фронта, толкова хората стават по-любезни. След известно време чуха артилерийски грохот, който се носеше все по-отчетливо над есенната немска равнина. Тук всеки сякаш се стараеше да говори по-тихо, да бъде по-внимателен с другите, всеки се радваше да те нахрани, да те подслони за нощта, да сподели виното си с тебе, да ти покаже фотографията на жена си и любезно да поиска снимка на семейството ти. Попаднал веднъж в тази зона на непрестанен трясък, човек сякаш се отърсваше от егоизма, раздразнителността, недоверчивостта и лошите маниери на двадесетия век, които до този миг са съставлявали част от живота му и са били смятани за естествени елементи от поведението на целия човешки род.
По пътя всички с удоволствие ги вземаха в колите си. Един лейтенант от погребалната служба делово им обясни как неговата команда претърсва джобовете на убитите и разпределя събраните вещи в две купчини. В едната купчина — писма от близки, джобни библии и награди, които се изпращаха на опечаленото семейство. Във втората — обичайните за войника предмети: зарчета, карти, презервативи, снимки на голи жени и откровени писма на млади англичанки, изпъстрени със спомени за прекрасните нощи, прекарани из благоуханните копи сено край Солсбъри или на Чарлс Стрийт в Лондон — вещи, които се унищожаваха, за да не осквернят паметта на загиналите герои. Лейтенантът, който до войната бил продавач в отдела за дамски обувки в универсалния магазин „Магнин“ в Сан Франциско, им описа също трудностите, с които трябвало да се справят неговите помощници при събиране и разпознаване останките на хора, разкъсани на части от оръдията на модерната война.
— Ще ви дам един съвет, момчета — рече лейтенантът от погребалната служба. — Носете отличителните си знаци в джобчето за часовник. При експлозии главата често се отделя от трупа и верижката с отличителния знак хвръква бог знае къде. Но в девет случая от десет панталоните остават на мястото си и ние лесно ще намерим знака.
— Благодаря — рече Майкъл.
По-късно в колата си ги взе един капитан от военната полиция, който веднага разбра, че се намират в самоотлъчка и им предложи да ги назначи в своята рота, като обеща да уреди всички формалности.
Случи им се дори да минат известен път в колата на един генерал-майор; чиято дивизия била изтеглена в тила на петдневна почивка. Генералът имаше ниско подстригана коса и завидно коремче, а цветът на добродушно-бащинското му лице беше такъв, сякаш той току-що излизаше от родилната камера за бебета, където температурата е близка до тая на човешкото тяло. Въпросите му бяха любезни, но хитри.
— Откъде сте, момчета? За коя част пътувате?
Майкъл, който отдавна изпитваше недоверие към висшите чинове, направи отчаян опит да измисли благовиден отговор, ала Ноа побърза да каже.
— Ние дезертирахме, сър. Избягахме от лагера за попълнения и сега търсим старата си част. Искаме да намерим старата си рота.
Генералът кимна съчувствено и одобрително погледна медала на Ноа.
— Вижте какво ще ви кажа, момчета — рече той с мекия тон на търговец на мебели, който рекламира стоката си, — моята дивизия също не е съвсем попълнена. Защо не останете малко при нас, за да видите дали ще ви хареса? Аз лично ще оформя необходимите книжа.
Майкъл се усмихна. Колко се бе изменила армията, как се бе научила да се нагажда към обстановката и условията!
— Не, благодарим ви, сър — отвърна твърдо Ноа. — Аз дадох тържествено обещание на другарите си да се върна при тях.
Генералът отново кимна.
— Разбирам чувствата ви. В осемнайсета година служих в дивизията „Рейнбоу“ и обърнах земята да се върна в нея, след като ме раниха. Във всеки случай бихте могли да се отбиете на обед при нас. Днес е неделя и съм сигурен, че в щабната трапезария ще ни поднесат пиле…
Грохотът на оръдията между далечните хребети ставаше все по-силен и Майкъл чувстваше, че сега най-после ще намери онзи благороден дух на равенство, онези честни сърца, онова мълчаливо разбирателство между милионите хора, за която беше мечтал, преди да влезе в армията, и които досега не бе срещал. Струваше му се, че там, сред хълмовете, където непрестанно трещеше артилерията, ще намери онази Америка, която никога не беше срещал, може би измъчена и умираща, но Америка на приятели и близки, една нова Америка, в която човек би могъл да отхвърли най-после своите интелигентски съмнения, своя почерпен от книгите сух цинизъм, своето неподправено отчаяние и смирено, с благодарност да забрави себе си… Ноа, който се връщаше при своя приятел Джони Бърнекер, вече беше частица от тая Америка; това личеше от спокойния и уверен начин, по който говореше и със сержанти, и с генерали. Изгнаниците, които живееха в кал и страх пред смъртта, най-после в известно отношение поне бяха намерили един по-хубав дом от онзи, който бяха принудени да напуснат. Тук, на границата на немската земя, се раждаше една окървавена утопия, в която няма ни бедни, ни богати, една родена сред експлозиите демокрация, където средствата за съществуване принадлежат на всички и храната се разпределя според нуждите, а не според джоба; където осветление, отопление, квартири, транспорт, лекарска помощ и погребални разноски са за сметка на държавата и са еднакво достъпни за бели и черни, за евреи и друговерци, за работници и собственици; където средствата за производство — в случая карабини, картечници, минохвъргачки и оръдия — се намират в ръцете на масите. Да, това беше вече истински християнски социализъм, при който всички работят за общото благо и единствената бездейна класа е класата на мъртвите.