— Venez! — извика Християн. — Venez ici8 — Главата му бучеше, ушите му пищяха от стрелбата, но той изпита неволна гордост, задето бе успял да се изрази на френски.
Все още вдигнал ръце, човекът се приближи бавно към тях. Униформата му беше изцапана и отворена при яката, а на позеленялото от страх лице стърчеше гъста четина. Той вървеше с отворена уста, облизвайки сухите си устни.
— Дръж го под обстрел — заповяда Християн на Бранд, който за негово изумление вече бе насочил фотоапарата си към приближаващия се французин.
Бранд стана и заплашително вдигна автомата си. Французинът се спря с вид на човек, който след миг ще рухне на земята. Минавайки край него по посока на храста, на който висеше Краус, Християн забеляза в очите му ужас и няма молба. Клоните на храста вече не се движеха и Краус изглеждаше мъртъв. Християн го положи на земята. Лицето на силезиеца беше застинало в гримаса на изненада и нетърпение.
Залитайки от умора, Християн се отправи към французина, когото Краус беше застрелял. Главата го болеше от удара на куршума и по ухото му капеше кръв. Човекът лежеше по корем. Той го повдигна. Беше много млад, не по-възрастен от Краус; куршумът бе попаднал между очите, обезобразявайки лицето. Християн отдръпна бързо ръката си. „Колко кръв са способни да пролеят тия неопитни войници — помисли си той. — Четири изстрела и — двама души убити!“
Християн опипа драскотината на сляпото си око; тя беше престанала да кърви. Върна се при Бранд и чрез него заповяда на пленника да отиде веднага при барикадата и да съобщи на останалите, че са обградени и трябва да се предадат, защото в противен случай ще бъдат избити. „Първото ми сражение от началото на войната — помисли си Християн усмихнат, докато Бранд превеждаше думите му, — а ето вече давам ултиматуми като генерал!“ Неочаквано се почувства отмалял и замаян и за минута сам не знаеше дали след миг ще се разкикоти, или ще се разплаче.
Французинът слушаше внимателно, енергично кимайки глава, после отговори бързо нещо, което със своите слаби познания по френски Християн не успя да разбере.
— Обещава, че ще съобщи всичко — обясни Бранд.
— Предай му — рече Християн, — че ще го следим и ще го застреляме веднага, ако направи някоя глупост.
Бранд преведе и пленникът отново закима енергично глава, сякаш заплахата на Християн му се струваше най-естественото нещо в света. Всички навлязоха в гората и се отправиха към барикадата, оставяйки зад себе си мъртвия Краус. Той имаше вид на човек, който си почива на тревата; от лъчите на слънцето, което се провираше през листака, каската му бе добила тъмнозлатист цвят.
Французинът вървеше на десет крачки пред тях и скоро се спря до една ниска каменна ограда в края на гората — там, където теренът се издигаше на около три метра над шосето.
— Емил — извика французинът. — Емил… аз съм, Морел! — Той се прехвърли през оградата и изчезна от очите им.
Християн и Бранд се приближиха предпазливо до каменната стена и се стаиха зад нея. Долу, на пътя зад барикадата, те видяха своя пленник, който говореше бързо на седем войници, кой приклекнал, кой легнал на шосето. Французите поглеждаха боязливо към гората и очевидно спореха за нещо с тих и неспокоен глас. Даже в униформи и с карабини в ръце, тия хора приличаха на селяни, събрани в общината, за да разгледат някакъв важен въпрос. Християн недоумяваше какво би могло да тласне тия безпомощни, изоставени от офицерите си войници към такава безсмислена и неорганизирана съпротива — отчаяние, дързост или изблик на патриотизъм. Той се надяваше, че французите ще се предадат. Не искаше да избива тия изтощени шепнещи хора в кални изпомачкани униформи.