— Мешен, — каза Християн, вслушвайки се в собствения си глас, — вие ще останете тук, докато мине следващата бойна част. — Той със задоволство откри, че говори съвсем спокойно и всяка дума звучи ясно и енергично. Беше превъзмогнал изпитанието и вече можеше да разчита на себе си. — А сега вървете в гората, донесете убития французин и го поставете при другите двама… — Християн посочи към Краус и малкия французин, когото беше убил. — Сложете ги така, че да ги открият и да ги погребат. — После се обърна към останалите: — Това е всичко. Да вървим!
Войниците заеха местата си и колите потеглиха бавно през прохода, който бяха разчистили. Тук-таме по пътя личаха петна от кръв и се търкаляха парцали от дюшеци и стъпкани листа, но въпреки това зеленият гъсталак наоколо изглеждаше спокоен както преди, а двамата мъртви войници върху гъстата трева край шосето приличаха на двама градинари, полегнали да си подремнат след ядене.
Колите увеличиха скорост и се измъкнаха от сянката на дърветата. Тук, сред откритите и обрасли в свежа зеленина поля, нямаше вече никаква опасност от снайперисти. Слънцето приличаше и всички се потяха леко, но след горския хлад това беше даже приятно. „Да, успях да се справя — отново си помисли Християн, срамувайки се малко от своята самодоволна усмивка. — Успях! Командвах цяла операция. Заслужих заплатата си.“
На около три километра пред тях в подножието на едно възвишение се показа някакво градче. Над хаоса от каменни къщи с избелели стени се издигаха кулите на две средновековни църкви. Градчето имаше спокоен и безгрижен вид, като че ли отдавна нищо не бе нарушавало мирното съществуване на неговите жители. Когато наближиха първите сгради, шофьорът намали скоростта и озадачено погледна към Християн.
— Продължавай — нетърпеливо го подкани той. — Тук няма нищо опасно.
Шофьорът послушно натисна педала.
Отблизо градчето съвсем не изглеждаше така хубаво и приветливо. Къщите бяха олющени и изпоцапани, а наоколо се усещаше някаква остра неприятна миризма. „Колко мръсни са всички тия чужденци!“ — мина му през ум.
Улицата сви встрани и скоро колите се намериха на градския площад. На стъпалата на църквата и пред кафенето, което за изненада на германците беше отворено, стояха хора. „Ловец и рибар“ — прочете Християн на фирмата над кафенето. Край масите бяха насядали пет-шест души, на двама от които келнерът току-що бе сервирал на чинийки чаши с напитки. Християн неволно се усмихна. Що за война бе това!
На църковните стъпала стояха три момичета в светли поли и блузи с дълбоки деколтета.
— Охо! — възкликна шофьорът. — О ла-ла!
— Спри тука — заповяда Християн.
— Avec plaisir, mon colonel9 — рече шофьорът и Християн го погледна усмихнато, изненадан от познанията на войника по френски.
Шофьорът спря колата пред църквата и погледна дръзко към момичетата. Едната — черноока с пищни форми особа, с букет градински цветя в ръка — се закикоти. След нея се закискаха и другите две, оглеждайки с нескрит интерес войниците.
Християн слезе от колата.
— Да вървим, преводачо — обърна се той към Бранд. Фотографът го последва с неизбежния си апарат в ръка.
— Bonjour, mademoiselles10 — поздрави Християн, приближавайки се към момичетата и галантно, съвсем не по войнишки свали каската си.
Девойките се закикотиха отново и оная с букета възкликна:
— Колко добре говори френски!
Поласкан наивно от похвалата, Християн реши да мине без услугите на Бранд, който знаеше френски много по-добре от него.
— Кажете ми, госпожици — рече той бавно, търсейки подходящите думи, — минаха ли много ваши войници напоследък оттука?
— Не, мосю — усмихнато и кокетно отвърна пълното момиче, — нас всички ни изоставиха. Нали вие няма да ни причините някакво зло?
— Ние не мислим да причиняваме никому зло — рече Християн, особено на такива хубавици.
— Чуйте го — възкликна Бранд на немски, — чуйте го само!