Харденбург почука на вратата и Бранд и Християн се спогледаха усмихнато.
— Не бих се учудил особено — рече шепнешком Бранд, — ако след малко лейтенантът започне да ни продава порнографски снимки!
— Шшт! — предупреди го Християн.
Най-после вратата се отвори и когато Харденбург и Химлер се вмъкнаха вътре, веднага се хлопна зад тях. Християн и Бранд останаха сами в пустата и сенчеста уличка. Започваше да се стъмнява; наоколо беше тихо и съседните къщи се спотайваха зад закритите с капаци прозорци.
— Имах впечатление — рече Бранд, — че лейтенантът кани и нас в заведението.
— Търпение. Той подготвя почвата.
— Когато се отнася до жени — забеляза Бранд, — предпочитам да действам без чужда помощ.
— Да, но добрият командир — рече със сериозен вид Християн — не си ляга, преди да се е погрижил за своите войници.
— Върви горе и напомни на лейтенанта това правило!
Вратата се отвори отново и Химлер им помаха с ръка. Те слязоха от колата и след миг се намериха в къщата. Една лампа в псевдомавритански стил хвърляше пурпурна светлина върху стълбището и окачените по стените гоблени.
— Домакинята ме позна! — съобщи им Химлер, докато се изкачваше тежко по стълбите пред тях. — „Целуни ме!“, „Мое мило момченце“ и други от тоя род. Какво ще кажете, а?
— Подофицер Химлер! — тържествено произнесе Бранд. — Най-популярната личност в публичните домове в пет различни държави! Приносът на Германия в изграждане на европейска федерация!
— Във всеки случай — ухили се Химлер — не съм си губил времето напразно в Париж!… Оттука… В бара. Момичетата още не са готови. Нека най-напред пийнем и забравим ужасите на войната.
Химлер отвори вратата и те видяха лейтенанта. Свалил ръкавиците и каската си, Харденбург седеше на стол, преметнал крак върху крак, и внимателно отлепяше тънкия позлатен варак на бутилка шампанско. Помещението представляваше неголяма стая с гипсова мазилка в бледолилав цвят и с полукръгли прозорци, закрити със завеси, на края с ресни. Зад бара стоеше едра жена с накъдрена коса и силно изрисувани клепки, загърната в шалове с пискюли, която сякаш беше част от обстановката на самото помещение. Тя бърбореше неспирно нещо на френски, а лейтенантът кимаше сериозно с глава, макар че не разбираше нито дума.
— Amis. — Химлер представи Бранд и Християн, прегръщайки ги през раменете. — Braves soldaten!11
Жената излезе иззад бара и стисна ръка на двамата, като ги увери, че се радва много да се запознае с тях. Нека обаче гостите й простят неволното забавяне, но те сигурно разбират, че след такъв тежък ден… Да, девойките скоро, много скоро ще се появят. После тя покани всички да поседнат, за да изпият по чаша вино, и изказа своето възхищение от обстоятелството, че немските войници и офицери пият и се забавляват заедно — нещо, което никога не се срещало във френската армия и което навярно обяснявало блестящите германски победи.
Гостите допиваха третата бутилка, а момичетата все още не идеха, но това вече нямаше особено значение.
— Французите!… Аз презирам всички французи — философстваше лейтенантът. Той седеше на стола изпъчен, сякаш бе погълнал кол, очите му бяха помътнели и добили тъмнозеленикав цвят като изтрито от морските вълни бутилково стъкло. — Французите не желаят да умират и тъкмо затова днес ние пием тяхното вино и любим техните жени — защото не желаят да мрат. Смешно, нали?… — С пиянски жест Харденбург размаха гневно чашата си. — Това не е война, а някаква смешна комедия! Аз изучавам военното изкуство от осемнадесетгодишна възраст, изучавам как трябва да се воюва. Аз познавам като петте си пръста организацията на снабдяването и свързочните служби, ролята на моралното състояние на войника, правилата за избиране на прикрития за командни пунктове, познавам теорията за настъпление срещу противник, който разполага с автоматично оръжие, и значението на изненадата в боя. Аз мога да командвам цяла армия. Пет години загубих, за да дочакам тоя момент. — Харденбург се разсмя горчиво. — И ето великият момент настъпи! Армията се устреми напред. Какво обаче се случи? — Той втренчи поглед в мадам, която, без да разбира нещо, с най-щастлив вид кимаше в знак на съгласие. — През цялото време не чух ни един изстрел и минах с кола шестстотин километра, за да попадна в един публичен дом! Жалката френска армия направи от мен турист. Турист! Войната свърши и аз пропилях цели пет години от своя живот. Край на кариерата ми, аз ще си остана лейтенант до петдесетгодишна възраст. Аз нямам влиятелни хора в Берлин. Нямам никакви връзки, никакви приятели и никакви изгледи да се издигна. Всичко пропадна. Моят баща имаше по-голям шанс. Той стигнал само до Марна, но воювал четири години и на двадесет и шест годишна възраст бил вече майор, а на Сома, след първите двудневни сражения, когато половината офицери били избити, поел командването на цяла дружина… Химлер!