— Ето имената и снимките на тримата, които търсим. Миналия месец тия хора бяха призовани на работа в Германия, но досега не са се явили. Този господин… — той кимна леко и студено към французина в полицейска униформа — този господин твърди, че знае къде може да ги намерим.
— Тъй вярно, господин лейтенант — побърза да потвърди французинът. — Напълно вярно, господин лейтенант.
— Вземете наряд от пет души — продължи Харденбург, сякаш французинът не се намираше в стаята — и арестувайте тия хора. В двора чака камион с шофьор, а войниците са вече на местата си.
— Слушам, господин лейтенант.
— А вие — обърна се Харденбург към французина — излезте.
— Слушам, господин лейтенант — отвърна задъхан от усърдие човекът и побърза да излезе.
Харденбург се втренчи отново в картата на стената. В стаята беше толкова топло, че Християн започна да се поти. „В германската армия има хиляди лейтенанти — помисли си той, — а на мен се падна тъкмо Харденбург!“
— Свободно, Дистл! — рече Харденбург, без да откъсне очи от картата.
Християн пристъпи от крак на крак.
— Наред ли е всичко? — попита лейтенантът с тон, сякаш продължаваше разговор. — Взехте ли си всички отпускарски книжа?
— Да, господин лейтенант — отвърна Християн. „Ето сега — помисли той, — сега ще отмени отпуската ми! Това е просто нетърпимо.“
— На път към къщи вие ще се отбиете в Берлин, нали?
— Да, господин лейтенант.
Харденбург кимна, все още с очи към картата.
— Щастливец! Две седмици сред германци, далеч от тия свини! — Той кимна рязко с глава към мястото, дето преди минута беше стоял французинът. После добави горчиво: — От четири месеца правя опити да получа отпуска, но това се оказва невъзможно. Виждате ли, бил съм крайно необходим тука! — Харденбург почти се засмя. — Кажете, бихте ли могли да ми направите една услуга?
— Разбира се, господин лейтенант — отвърна веднага Християн и се изруга мислено, задето бе проявил такова усърдие.
Харденбург измъкна от джоба си връзка ключове, отвори едно от чекмеджетата на писалището, извади някакво грижливо завързано пакетче и внимателно заключи чекмеджето.
— Моята жена живее в Берлин. Ето адреса й. — Харденбург подаде на Християн листче хартия. — Аз успях… да се сдобия с един чудесен дантелен шал. — Той чукна с пръсти по пакета. — Прекрасна черна брюкселска дантела. Жена ми много обича тия неща. Надявах се да й го предам лично, но моята отпуска… — Той повдигна рамене и като поклати глава, добави: А пощата… Изглежда, всички крадци в Германия днес работят в пощенските служби. След войната — разгорещи се внезапно той — ще трябва да се проведе щателно обследване. Както и да е… мислех си, ако това няма да ви затрудни много… Жена ми е на две крачки от гарата…
— С удоволствие ще ви услужа — рече сдържано Християн.
— Благодаря. — Харденбург му подаде пакета. — Предайте на жена ми най-нежните ми поздрави. — Той се усмихна студено. — Може дори да й кажете, че постоянно мисля за нея.
— Слушам, господин лейтенант.
— Чудесно. А сега за тия трима души. — Той чукна с пръсти лежащия пред него лист. — Зная, че мога да разчитам на вас.
— Разбира се, господин лейтенант.
— Получих указание, че занапред в подобни случаи можем да проявяваме малко повечко строгост. Като назидание за останалите. Нищо сериозно, нали разбирате — малко дрънкане на оръжие, малко по-остър език, някой друг плесник с опакото на ръката…
— Разбирам, господин лейтенант — отвърна Християн, опипвайки машинално, мекия пакет, който държеше внимателно в ръка.
— Това е всичко, подофицер. — Харденбург се обърна отново към картата. — Желая ви да прекарате добре времето си в Берлин.
— Благодаря, господин лейтенант. — Християн отдаде чест. — Хайл Хитлер!
Но Харденбург мислено се движеше вече с танковете по вълнообразните равнини към Смоленск и едва повдигна ръка. Християн излезе, като натъпка дантеления шал в джоба на куртката си и закопча всичките копчета, да не би пакетът да падне.
Първите двама французи от списъка се бяха укрили в един изоставен гараж. При вида на въоръжените войници те се усмихнаха уплашено и не оказаха никаква съпротива.
Вторият адрес, на който го заведе френският полицай, се намираше в един от крайните квартали. В къщата миришеше на канализация и чесън. Момчето, което войниците измъкнаха от леглото, се беше притиснало отчаяно в майка си и двамата избухнаха сега в истеричен плач. Жената ухапа един от войниците и той с удар в корема я повали на земята. До масата седеше някакъв старец, който плачеше, хванал главата си с ръце. Изобщо цялата сцена беше крайно неприятна. В същата квартира войниците откриха в гардероба един човек, който беше, както се стори на Християн, евреин. Документите му се оказаха пресрочени, а самият той беше така уплашен, че просто не можеше да отговаря на въпросите. В началото Християн реши да го остави на мира. В края на краищата от него се искаше да арестува тримата младежи, а не да задържа всички подозрителни лица; ако се окажеше, че този човек е наистина евреин, щяха да го изпратят в концентрационен лагер, където навярно щяха да го ликвидират. Обаче френският полицай не изпускаше Християн от очи и шепнеше упорито: „Juif, juif!“15. Тоя тип сигурно щеше да съобщи всичко на Харденбург, който навярно щеше да лиши Християн от отпуска и да го обвини в неизпълнение на служебния дълг.