Обличайки се, Майкъл се опита да отклони мисълта си в друга насока. Имаше нещо твърде безславно наистина в такова знаменателно утро да седиш с натежала от снощното пиянство глава в тая безвкусно мебелирана и драпирана с розов шифон стая, подредена като холандски публичен дом, и да размишляваш унило върху материалното си положение като уплашен счетоводител, който е задигнал петдесет долара от касата и сега не знае как да ги върне, преди да пристигнат финансовите ревизори. Хората, които стояха зад оръдията си там, в Хонолулу, бяха навярно по-зле материално и от самия него, но тая сутрин сигурно не се тревожеха за това. И все пак би било неразумно да отиде веднага в наборния пункт и да се запише във войската. Изглеждаше жалко, но беше факт, че патриотизмът, както почти всички други благородни прояви, беше по-достъпен за богатите хора.
Преди да се дооблече, Майкъл чу, че в съседната стая влезе негърът прислужник и се залови шумно да подрежда бутилките на бюфета. „Обявяването на войната не го е променило никак — помисли си Майкъл — и не му пречи да краде от джина!“
Завърза връзката си и влезе в дневната стая. Прислужникът чистеше килима с прахосмукачка. Беше застанал в средата на стаята с втренчени в тавана очи и тикаше небрежно със замах прахосмукачката в различни посоки. Във въздуха се носеше силен мирис на джин и негърът се олюляваше леко.
— Добро утро, Брус — поздрави го любезно Майкъл. — Как се чувстваш?
— Добро утро, мистър Уитикър — унесено отвърна Брус. — Чувствам се както обикновено.
— Ще те вземат ли в армията? — попита Майкъл.
— Мене ли? — Брус изключи прахосмукачката и поклати глава. — Всеки друг, но не и стария Брус. Ако кажат: „Хайде, братко, в казармата!“, Брус няма да отиде. Стар човек съм аз, пък имам и ревматизъм. Но и да бях млад като жребче и силен като лъв, пак нямаше да участвам в тая война. В следващата — може, но не и в тая. Не, сър!
Майкъл неволно отстъпи, защото в своята възбуда Брус залитна към него и го лъхна с пиянския си дъх. Той винаги се чувстваше смутен и някак си виновен в присъствие на чернокожи и никога не можеше да разговаря простичко и естествено с тях.
— Не, сър — добави Брус, като продължаваше да се олюлява, — в тая война аз няма да участвам, ако ще да ми дадат пушка от чисто сребро и шпори от чисто злато. Както е казано в Стария завет, тая война е нечестива и аз няма да вдигна ръка, за да причиня болка на своя ближен.
— Но, Брус, на фронта убиват американци — рече Майкъл. Той смяташе, че в ден като днешния човек е длъжен да разисква този въпрос с хората около себе си и сега се опитваше да се изразява с най-прости думи, които биха проникнали в помътеното съзнание на негъра.
— Може и да убиват. Самият аз не съм видял и не твърдя обратното. Зная само онова, което пишат вестниците на белите. Може би японците наистина убиват американци, ако са ги предизвикали. Може би японците са искали да влязат в някой хотел, а белите са казали, че в него няма място за жълти; тогава жълтите са се ядосали и накрая са рекли: „Щом белите не ни пускат, хайде да вземем насила хотела!“ Не, сър… — Брус енергично прекара четката два пъти по килима и отново се облегна на прахосмукачката. — Тая война не е за мене. Виж, следващата — това е друго нещо.
— И кога ще бъде според тебе следващата война? — попита Майкъл.
— През хиляда деветстотин петдесет и шеста — отговори Брус, без да се замисли. — В Армагедон17. Войната на расите. Цветните против белите. — И негърът с пиянска набожност погледна към тавана. — Тогава аз още първия ден ще се представя в наборното бюро и ще кажа на цветнокожия генерал: „Генерале, поставям на ваше разположение своята силна десница!“