Вилхелм Хауф
Младият англичанин
Господарю! Аз съм немец по рождение и твърде отскоро съм по вашите земи, за да мога да разкажа персийска или някаква друга прекрасна приказка за султани и везири. Затова ми позволете да споделя нещо от своето отечество, като се надявам, че то ще ви достави известно удоволствие. За съжаление нашите приказки не винаги са толкова изтънчени като вашите; те не разказват за султани или за крале, за везири и паши, на които при нас викат министри на правосъдието и финансите, а също тайни съветници и др., а когато в тях не се разправя за войници, героите им водят скромния живот на граждани.
В южната част на Германия се намира градчето Грюнвизел, където съм роден и отрасъл. То е градче като всички други. В центъра му има малък пазарен площад с чешма, отстрани е малката сграда на кметството, около пазара — домовете на мировия съдия и на най-личните търговци, а в няколко тесни улички живеят обикновените хора. Всички се познават, всеки знае какво се случва тук или там и когато главният пастор, кметът или лечителят имат на трапезата си едно ястие в повече, още по време на обяда целият град е узнал за това. Следобед жените си разменят визити, както го наричаме ние, и на чаша силно кафе и сладкиш обсъждат това голямо събитие. Като резултат се оказва, че пасторът май е играл на лотария и спечелил безбожно много, че кметът вземал „бакшиши“ или че докторът получил от аптекаря няколко жълтици, за да предписва много скъпи илачи.
Можете да се досетите, господарю, колко неприятности за един така добре уреден град като Грюнвизел се очакваше да доведе със себе си заселването на мъж, за когото никой не знаеше откъде иде, какво желае, от какво се издържа.
Кметът разбира се прегледа паспорта му — документ, който всеки у нас трябва да има.
— Толкова ли е несигурно при вас — прекъснал шейхът роба, — че, за да сплашвате разбойниците, трябва да носите у себе си ферман от султана?
— Не, господарю — отвърнал онзи, — тези документи не ни предпазват от крадците, а ги носим заради реда, за да може навсякъде човек да знае с кого си има работа. Та значи кметът бе прегледал паспорта му и на кафе при доктора се бе изказал, че визите на господина от Берлин до Грюнвизел са съвсем изрядни, но въпреки това надушва нещо гнило, защото мъжът му изглеждал малко подозрително.
Кметът бе най-почитаният човек в града, така че не бе никак чудно, че оттам насетне на непознатия започна да се гледа с недоверие. А поведението му с нищо не промени мнението на съгражданите ми. За няколко жълтици той нае цяла, дотогава пустееща къща, докара кола, пълна със странни уреди и съдове като печки и спиртници, големи тигани и други подобни, и заживя там съвсем сам. Да, дори си готвеше сам и в дома му не ходеше никой освен един местен старец, който имаше грижата да му пазарува хляб, месо и зеленчуци. Но и той бе допускан само до пруста на къщата, където непознатият поемаше покупките.
Когато мъжът дойде в родното ми място, бях десетгодишно момче и още си спомням така добре, сякаш бе вчера, как появата му наруши спокойствието на градчето ни. Следобед той не ходеше като другите мъже да играе кегелбан или в кръчмата привечер, за да обсъди вестника на лула тютюн. Напразно се изреждаха да го канят кметът, мировият съдия, докторът и пасторът на обяд или на кафе — той все се извиняваше и им отказваше. Затова някои го вземаха за луд, други за евреин, а трети твърдяха убедено, че бил вълшебник или зъл магьосник. Станах на осемнайсет, двайсет години, а мъжът си бе известен все още като „чужденеца“.
Ала един ден в града пристигнаха хора с екзотични животни. Скитници, изникнали незнайно откъде, които водеха със себе си камила, която можеше да се покланя, мечка, която умееше да танцува, няколко кучета и маймуни, които бяха натъкмени в човешки дрехи, придаващи им достатъчно комичен вид, и умееха да изпълняват най-различни номера. Обикновено пътуващите артисти минават през градовете, спират се по кръстовищата и площадите и с барабанче и свирка произвеждат изключително неприятна музика, под звуците на която менажерията им танцува и подскача. После обикалят по къщите и събират пари. Но трупата, която тогава се появи в Грюнвизел, бе забележителна с огромния си орангутан, който на ръст бе голям почти колкото човек, ходеше на два крака и умееше да изпълнява всевъзможни циркови номера.
Случи се така, че спектакълът, в който играеха кучетата и маймуните, се разигра пред къщата на чужденеца. Щом чу свирката и барабана, той първо неохотно се подаде през потъмнелите, захабени прозорци, скоро обаче се развесели, за почуда на всички се загледа с интерес в позиращия орангутан и започна да се смее от сърце на триковете му. Да, и за удоволствието даде толкова голяма сребърна пара, че целият град заприказва за това.