— Да. И искам да ти кажа, че срещам известни трудности в ухажването на госпожица Линдъл.
Хоукс се опита да се престори на отегчен. Не беше в настроение да слуша подробности за домогванията на братовчед му до Сара Линдъл.
— Това кутре Трент постоянно ми се мотае в краката. Той и госпожа Тървей не ми дават да се обадя по време на следобедното четене. Особено пък племенникът ти, който се обижда до смърт, ако се опитам по някакъв начин да ги прекъсна, без значение колко интересно е онова, което имам да кажа.
— Струва ти се необичайно, че те предпочитат да четат на тези следобедни четения? — Хоукс направи саркастичен опит да сложи край на разговора. Напразно. Стюарт продължи с оплакванията си.
— Изслушах една абсолютно безсмислена история за някакъв корабокрушенец, който се озовал в страна, населена от необичайно дребни човечета12. Авторът изобщо не ми допада. Той ни прави много лоша услуга, като създава ситуация, в която не може и дума да става за по-трайна връзка на героя му с някоя жена.
Хоукс едва успя да овладее смеха, разкривил устните му.
— Госпожица Линдъл споделя ли твоето мнение за сатирата на Суифт?
Стюарт тръсна глава подобно на петел и извади позлатената кутийка с емфие.
— Не, Хоукс, не мисля. Всъщност, забелязах, че следи мъчителните премеждия на господин Гъливер със задълбочено внимание. Понякога така се увлича от книгата, че изпуска плетката си. — Замълча за момент, стиснал устни в болезнена гримаса. След миг обаче лицето му се отпусна от деликатното кихане, последвало вдишването на щипка от емфието, с което той толкова се гордееше. — Напомня ми за оня кокер шпаньол, който имахме, когато бях дете. Спомняш ли си? Постоянно ми се мотаеше в краката.
— Корки? Не виждам никаква връзка между кучето и Гъливер.
— Не Гъливер, братовчеде. Ставаше дума за младия Трент.
— Нейт? — Отегчението, изписано на лицето на Хоукс, изчезна. Не обичаше да се присмиват на племенника му. — Но аз отново не разбирам. — Сарказмът му бе убийствен. — Корки те обожаваше. И точно затова те следваше навсякъде. Но осмелявам се да твърдя, че ако и Нейт те следва по петите, то той не го прави от обожание, Стю.
— По дяволите, Хоукс, забрави за глупавия кокер! Напълно съм наясно с чувствата на младежа и зная, че не ме обожава. Той изобщо не крие факта, че не се чувства задължен да се съобразява с желанията ми и на моменти се държи твърде грубо. Не мен преследва той, а Сара Линдъл. Знаеш ли, че си е позволил не само да я разведе из Свети Павел, ами на всичкото отгоре, покани и мен! Като допълнителен багаж. Бъди така добър и кажи на момчето да се оттегли. Той няма да посмее да се противопостави на желанията ти.
Хоукс се вгледа в изражението на братовчед си.
— Прав си да смяташ, че момчето не би пренебрегнало желанията ми. Идеята за тази разходка из Свети Павел принадлежи на майка ми. Намирам я за много интересна. Аз се занимавам с организацията. Идваш ли с нас, или се отказваш? Нямам никакво желание да те влачим със себе си против волята ти. А що се отнася до молбата ти да накарам Нейт да се оттегли, мисля, че подобна постъпка би била крайно неучтива. Ти сам посочи преди малко, че четенето на момчето се посреща със задълбочен интерес. Изненадан съм, че си готов да лишиш наследницата си от едно толкова невинно забавление.
— Невинно? Май не си забелязал телешкия възторг, изписан в широко отворените очи на Нейт напоследък?
Хоукс отново го изгледа проницателно.
— Независимо от всичко, оставям на теб да отклониш вниманието на госпожица Линдъл от — каква беше смесената метафора, която използва, за да характеризираш племенника ми? — от едно кутре с широко отворени очи, изпълнени с телешки възторг.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Сара очакваше екскурзията до Свети Павел, разкъсвана от ужас и радостно нетърпение. Струваше й се странно, но тя се вълнуваше не само от предстоящото приключение, но и от възможността отново да срещне мъжа, който в началото на запознанството им изглеждаше решен да я наскърбява непрекъснато, а сега сякаш бе започнал да я отбягва. Сара не можеше да отрече, че е покорена и очарована от мъжа с прозвището Звяра, но поведението на Хоукс я караше да мисли, че интересът й не среща взаимност. Отсъствието и продължителното му мълчание говореха точно за това. Възможно ли бе целувката му да се окаже обикновена грешка, описанието на сянката й — нищо повече от едно литературно упражнение, а предложението му да я разведе из Свети Павел — просто знак на учтивост към майка му? Сара трябваше да знае отговора. Не Джефри Гарви, за когото тя смяташе да се омъжи, а Звяра владееше сънищата и мислите й и на нея й се струваше, че има нещо ужасно нередно в едно такова противоречие.