„Бързо! Да тръгваме! – тихо, но настойчиво ни подкани възрастният мъж. – Не можем да си позволим да бъдем видени от жентилес[14]…“
Жентилес – още една португалска дума, която чувам от тях! Без съмнение, свети Франциск и другите учители след него са били тези, които са ги научили на тези думи. Колко ли мъчителни усилия са били необходими, за да се обработи тази безплодна пустош, да се разоре и да се подхрани? От посетите семена са покълнали филизи, пълни с живот, и от сега нататък най-важната ни мисия с Гарпе ще бъде да ги отгледаме.
През нощта ни скриха под ниския покрив на една от техните колиби. В съседство имаше плевня, от където се носеше натрапчива миризма, но ни увериха, че навсякъде другаде би било опасно за нас. Ако неверниците ни откриеха, ничие сърце, в каквато и да било ситуация, не би трепнало пред това, да ни издаде, само и само да получи няколкостотин сребърника за награда.
Чудех се как Кичиджиро успя толкова бързо да намери християните…
На другия ден, още по тъмно, аз и Гарпе, преоблечени като селяни, водени от двама от младите мъже, които срещнахме снощи, се качихме на планината зад селото. Местните вярващи искаха да ни настанят в по-безопасна за нас колиба, използвана преди за горене и съхранение на въглени. Непрогледна мъгла се стелеше над дърветата и пътеката, по която вървяхме. Не след дълго мъглата се превърна в ситен дъжд.
Когато стигнахме до колибата, за пръв път ни разказаха повече за новото място, на което се намирахме. Това бе рибарско селце, наречено Томоги, разположено на шестнайсет левги от Нагасаки. Селото наброяваше не повече от двеста къщи, но разбрахме, че преди време почти всички негови жители са били покръстени.
„А какво e положението сега“, попитах аз.
„Падре – обади се млад мъж, на име Мокичи, който ни бе последвал до тук, – сега нищо не можем да направим. Ако разберат, че сме християни, ще ни убият.
Няма как да опиша с думи радостта им, неговата и на другаря му, когато свалихме от вратовете си нашите малки кръстчета и им ги подарихме. И двамата коленичиха на земята, изпълнени с благоговение, притискаха кръстчетата върху челата си и дълго мълвяха думи на благодарност. Несъмнено от много отдавна не бяха държали кръст в ръцете си.
„Сред вас има ли свещеник? – попитах аз, а Мокичи поклати глава, докато силно стискаше ръката ми. – А братя монаси?“
Оказа се, че през последните шест години бедничките хора не бяха срещали монах, да не говорим за свещеник. Преди това японският свещеник Мигел Мацуда и пратеникът на йезуитския орден падре Матео де Корос тайно са поддържали контакт със селото и околността, но през октомври 1633 г. и двамата се прощават с този свят вследствие на крайно изтощение.
„Как се справяхте през тези шест години с кръщенията и другите тайнства?“, попита Гарпе.
Нищо не трогна сърцата ни повече от историята, с която Мокичи и спътникът му отговориха на въпросите ни. Споделяйки я тук с Вас, непременно бих искал да стане достояние на всички висшестоящи от нашия орден. И не само на тях, историята заслужава да бъде оповестена на цялата Римокатолическа църква. Докато слушах, спомних си за словата в Евангелието от Марко: „И други паднаха на добра земя и почнаха да дават плод, който поникна и порасна; и принесоха: едно трийсет, друго шейсет, а трето сто…“[15]. Без да имат свещеник или монаси, в условия на жестоки гонения от страна на управниците, хората някак си бяха съумели да създадат своя тайна християнска общност.
Например организацията в Томоги е работила по следния начин: измежду вярващите се е избирал един по-възрастен християнин – старейшина, който е действал с функциите на свещеник… Ще го опиша така, както го чух от Мокичи.
Старецът, когото срещнахме вчера на брега, е наречен джисама[16] – заема най-високата позиция в йерархията; пази духа и тялото си чисти и неопетнени и когато в селото се роди дете, на него се поверява извършването на светото кръщение. Под джисама на стълбицата стоят група от мъже, наречени тосама[17], чиято роля е да разпространяват сред вярващите молитвите и принципите на учението. Последната обособена група от жители на селото са определени като мидеши[18] и тяхната задача се състои в това, с всички усилия да поддържат жив затихващия пламък на вярата.
„Подобни християнски общности сигурно са изградени и в други села, не само в Томоги?“, попитах аз въодушевено.