И въпреки това, нямах никакво желание да го ругая. Лекомисленото му дърдорене ми досаждаше, но не можех да отрека, че до голяма степен му бях задължен. Посъветвах го да се изповяда и той послушно си призна всички минали грехове.
Казах му никога да не забравя думите на нашия Бог: „И тъй, всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз Него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен“[20].
При тези думи Кичиджиро се сви на земята, подобно на бито куче, и започна с ръка да удря главата си. По природа този човек бе малодушен и страхлив и от него не можеше да се очаква мъжество. Дълбоко в себе си обаче той бе добър човек; затова строго му казах, че ако иска да превъзмогне слабостта и страха си дори и пред най-нищожното насилие, трябва да търси лек не в пиенето, а единствено в силата на вярата.
Дълго съпътствалата ме представа за това място се бе оказала вярна. Какво жадуваха да получат чрез мен японските селяни? Христовото учение бе помогнало на тези хора, които работеха и умираха като скотове, за първи път да намерят пътя, който им позволяваше да хвърлят оковите си. Будистките бонзи ги третираха като добитък. Дълго време те бяха живели с мисълта, че животът е даден на човек единствено за да се примирява.
До днес съм кръстил трийсет души – деца и възрастни. И не само местни жители – вярващите тайно идваха при мен през планините от Мияхара, Кудзушима и Харадзука. Изслушах над петдесет изповеди. В деня, отреден за почивка, след литургията за първи път казах молитва заедно с тях и говорих с тях на японски. Селяните ме гледаха с очи, пълни с любопитство. Докато говорех, пред мисления ми взор изникна образът на нашия Бог, произнасящ проповед на планината, и си представих хората, насядали или коленичили около него, запленени от думите му. Защо ли така ясно си спомнях лицето Му? Вероятно защото в Светото писание никъде не бе описано. И точно защото нищо не се упоменаваше, всички детайли на лика Му бяха плод на моето въображение. Още от детството ми безброй пъти бях приютявал Неговия образ в душата си така, както човек идеализира лицето на любимата си. Докато бях семинарист или по времето, прекарано в манастира, когато през нощта не можех да заспя, красивото Му лице възкръсваше в сърцето ми.
Несъмнено си давах сметка колко опасни са тези събирания. Рано или късно, властите щяха да надушат действията ни.
И тук не знаеха нищо за учителя Ферейра. Срещнах двама възрастни християни, които го бяха виждали. От разказите им можах само да разбера, че близо до Нагасаки, в място, наречено Шинмачи, учителят Ферейра бе успял да създаде приемен дом за болни хора и деца, изоставени от майките им. Разбира се, това се бе случило, преди гоненията над християните да станат толкова сурови. Докато ги слушах, пред очите ми съвсем ясно изникна ликът на учителя – кестенявата му брада и леко хлътналите му очи… Мислех си дали се бе докоснал до тези нещастни японски християни, както някога до нас, студентите, когато поставяше приятелска длан на раменете ни.
„А този свещеник… – попитах нарочно старците. – Страшен ли беше?“
Единият от тях вдигна поглед към мен и категорично поклати глава. Сякаш треперещите му устни искаха да промълвят в отговор, че никога досега не бе срещал по-мил човек от него.
Преди да отпътувам за Томоги, научих местните жители как да си създадат християнска общност, подобна на тази в Томоги. Точно така, имам предвид тайно създадената от християните в Томоги общност във времето, когато са били напълно лишени от свещеник. Научих ги как да изберат свой джисама и да назначат тосама. В сегашните им условия това беше единственият начин да продължат да преподават катехизиса на по-младите и децата им. Местните жители приеха с интерес съветите ми, но когато се стигна до избора на джисама и назначаването на тосама, започнаха да спорят – абсолютно по същия начин, както избирателите в Лисабон. И сред тях, разбира се, Кичиджиро най-упорито търсеше почести и настояваше да бъде избран.
И още нещо, към което искам да насоча вниманието ви. Тукашните селяни, подобно на тези от Томоги, постоянно ме молят за кръстчета, свети изображения, медальони. И когато им казвам, че всички подобни предмети са останали на кораба, те изглеждат силно разочаровани. Накрая се принудих да скъсам броеницата си и да им я раздам мънисто по мънисто. Фактът, че японските селяни се отнасят с подчертано благоговение към подобни предмети, не бе нещо лошо, но по някакъв начин това предизвикваше в мен странна тревога. Питах се дали така не се заблуждаваха.
На шестата нощ пак тайно ме качиха в лодката и загребахме обратно през нощното море. Чуваше се монотонният звук от скърцането на греблата и плискащата се в лодката вода, а Кичиджиро стоеше на носа и тихичко припяваше. Спомних си необяснимия страх, който изпитвах преди пет дни, идвайки насам в същата тази лодка, и не можах да сдържа смеха си. Сега всичко беше наред. Да, така си мислех.