– Падре! – когато минаваха пред бараката на охраната, където беше затворен свещеникът, и тримата в един глас подвикнаха. – Ние… водят ни да работим!
Свещеникът провря ръка между решетките и направи знак на благословия, като един по един ги прекръсти. На лицето на Моника изплува леко тъжна усмивка, тя по детски протегна глава напред и свещеникът едва забележимо я докосна.
През целия ден беше спокойно, но от обяд температурата постепенно се покачваше, силните слънчеви лъчи безмилостно проникваха през решетките. Когато попита пазачите кога ще се върнат християните, те му отговориха, че щом приключат с работата, вероятно привечер. По нареждане на владетеля на Чикуго на много места в Нагасаки се строяха будистки и шинтоистки храмове и работната ръка все не достигаше.
– Тази вечер е Урабон[51]. Падре, сигурно не сте го чували?
По думите на пазача, във вечерта на будисткия празник Урабон по стрехите на къщите се окачвали фенери, които след това се запалвали. Свещеникът обясни, че и на запад има празник, наречен Задушница, за който са характерни подобни ритуали.
В далечината се чуваха пеещи детски гласове. Заслуша се и долови:
В песента на децата се долавяше печал.
Свечери се, сред миртовите дървета се настаниха цикади и подхванаха песента си. Но и тези гласове замряха с повея на вятъра, а тримата християни все така не се връщаха. Когато свещеникът вечеря под светлината на газовата лампа, съвсем слабо отново дочу песента на децата. Посред нощ се събуди от светлината на луната, която надничаше през прозореца. Празникът, изглежда, бе свършил, цареше дълбок мрак, не знаеше дали християните вече са се прибрали…
На сутринта, още в тъмни зори, пазачите го вдигнаха и му наредиха бързо да се облече и да излезе навън.
– Хайде!
Попита ги къде отиват, но те поклатиха глави и казаха, че и те самите не знаят, а колкото до избора на ранния час, отговориха, че искат да избегнат струпването по пътя на любопитни тълпи около чужденеца християнин.
Чакаха го трима самураи. Обясниха му, че само следват инструкциите на губернатора, след което, образувайки редица пред и зад пленника, мълчаливо поеха по сутрешния път. Сред утринната мъгла магазинчетата със сламени и тръстикови покриви и залостени врати както бяха наредени, наподобяваха смълчани навъсени старци. От двете страни на пътя се простираха обработваеми полета, виждаха се струпани дървени трупи. Носеше се аромат от смесилите се миризми на нарязани дърва и мъгла. Нагасаки беше град, който все още се изграждаше. В сянката на прясно издигнатите градски стени лежаха просяци и други прокудени несретници, метнали върху себе си сламени рогозки.
– За пръв път ли сте в Нагасаки? – Един от самураите се усмихна към свещеника. – Пълно е с хълмове, нали?
Възвишенията наистина бяха много. Имаше и такива, накачулени със сбутани една в друга къщи с тесни сламени покриви. Пропя петел и оповести сутрешния час, под стрехите безпомощно се търкаляха избелели фенери – останки от снощния Урабон. Точно под насрещния хълм се виждаше обраслото с тръстика море, оградено от дълъг полуостров. Приличаше на млечнобяло езеро и се простираше в далечината. Когато мъглата се разсея, се показаха няколко невисоки била. Близо до морето се намираше борова горичка. Пред горичката бяха приклекнали четирима-петима боси самураи, наобиколили сламена кошница – изглежда, нещо ядяха. Докато мърдаха устните си, извърнаха пълни с любопитство очи към свещеника и втренчено го загледаха.
Сред дърветата имаше предварително опъната бяла завеса, бяха наредени и груби пейки. Един от самураите посочи едната пейка и каза на свещеника да седне. Тъй като бе убеден, че целта им бе да го подложат на разпит, подобно отношение му се стори някак неочаквано.
Сивкавите пясъци плавно се разширяваха и се сливаха със залива, на небето се трупаха облаци и морето придоби наситено кафяв оттенък. Монотонният звук на вълните, които ръфаха брега, събуди в него спомена за смъртта на Мокичи и Ичизо. В онзи ден ситният дъжд над морето не бе преставал нито за миг, морските птици бяха долетели в дъжда чак до стълбовете. Морето бе мълчало, сякаш съсипано от умора, и Всевишният все така продължаваше да пази мълчание. Няколко пъти през сърцето му премина едно съмнение, на което той все още нямаше отговор.
– Падре!
Зад гърба му се чу глас. Когато се обърна, видя мъж с дълга коса, падаща по врата му, с квадратно лице, който му се усмихваше, докато въртеше ветрило в ръката си.
51
Будистки празник, на който се почитат душите на мъртвите. Обикновено продължава три дни, датите за честване варират в различните региони, но е най-разпространено да се празнува около и на 15 август. Основни ритуали са посещение и измиване на гробовете, приготвяне на специална храна в чест на душите на мъртвите, палене на фенери, както и на големи огньове. По-популярното му название е обон. В самия роман се появява и като обон. – Б. пр.