От време на време през решетката на прозореца надничаха чиновници и пазачи с пълни с любопитство очи, но той повече не погледна натам. Понякога дори не докосваше храната, която му носеха два пъти на ден.
Настъпи септември и един следобед, когато почувства, че въздухът някак захладнява, неочаквано бе посетен от преводача.
– Днес искам да ви срещна с един човек. – Както винаги, преводачът го заговори с подигравателен маниер, докато шумно пореше въздуха с ветрилото си. – Но не, не е губернаторът. Някой, когото безспорно ще сте доволен да видите.
Свещеникът мълчеше и безчувствено се взираше в събеседника си. Все още ясно си спомняше думите, които му бе подхвърлил онзи ден, но странно, не усещаше нито омраза, нито гняв. Не само че не усещаше, ами му бяха дотегнали каквито и да било чувства, свързани с това.
– Като попитах, ми казаха, че почти не се храните… – подметна преводачът с привичната за него тънка усмивка. – Добре ще е да не се умисляте толкова…
Докато приказваше, преводачът често влизаше и излизаше от стаята, замислено наклонил глава.
– Паланкинът е бавен. Вече е време да тръгваме.
Който и да дойдеше, свещеникът вече бе загубил почти всякакъв интерес. Сякаш виждаше празен физически обект, разфокусирано се взираше в гърба на преводача, който нервно сновеше напред-назад между неговата стая и тази на пазачите. През отвора на вратата долитаха гласовете на носачите на паланкина. обсъждаха нещо отвън с преводача.
– Падре, да тръгваме.
Без да каже и дума, свещеникът се изправи и бавно излезе от помещението. Светлината навън беше непоносимо болезнена за крайно изтощените му помътнели очи. Двама носачи, само по препаски, облакътени на паланкина, упорито зяпаха насам.
– Тежък ще е. И тялото му е такова дебело! – изроптаха те, докато свещеникът се качваше в паланкина.
За да се предпази от хорските погледи, свещеникът спусна изтъканата от слама завеска и вече не виждаше нищо от случващото се навън. До него долитаха само различни шумове и звуци. Детски глъч. Звънчета на будистки монаси. Звуци от строежите. Вечерните лъчи се процеждаха през сламената завеска и се превръщаха в слънчеви петна по лицето му. Но не бяха само звуците, носеха се и какви ли не миризми. Аромати на дървета, на кал. Миризма на кокошки, както и на коне, на говеда… Свещеникът затвори очи и макар за кратък миг, от дъното на гърдите си вдъхна живота на човешките същества, които отново бяха край него. Внезапно в него се надигна желанието и той, като всички останали, отново да може да заговаря хората, да ги изслушва, да се слее с живота им. Беше се крил в колибата за въглени, бе се скитал в планината, изпълнен със страх от преследвачите си, бяха убивали християни пред очите му и ден подир ден всичко това бе станало прекалено много за него. Помисли си, че вече не са му останали никакви сили, за да продължава да търпи. Но… „ако се обърнеш към Господа, твоя Бог, с всичкото си сърце и с всичката си душа“[55]… От момента, в който бе станал свещеник, мисията му бе неотклонно да следва една-едничка цел.
По шумовете наоколо разбра, че паланкинът е влязъл в града. Кудкудякането на кокошките и мученето на кравите отпреди малко бяха заменени от забързаните стъпки на хората наоколо, през сламената завеса проникваха пронизителните подвиквания на продавачите, трополенето от колелата на колесниците, крясъците от някаква караница.
На свещеника му беше все едно къде всъщност го водеха, с кого предстоеше да го срещнат. С когото и да го срещнеха, само щяха да продължат, както и досега, да повтарят едни и същи въпроси, начинът на разпитите щеше да е същият. Подобно на въпросите на Ирод, който бе разпитвал Иисус, целта нямаше да е реално да чуят отговора на ответника, а чисто и просто, формално да го разпитат. Освен това, защо губернаторът Иноуе не бе убил само него, а го държеше жив, без да има намерение да го освобождава? Самата мисъл внимателно, от всички страни да премисли причините за това, предизвикваше у него апатия и досада.
– Пристигнахме.
Докато избърсваше потта от челото си, преводачът спря паланкина и повдигна покривалото. Когато свещеникът излезе навън, вечерната светлина неусетно се бе обагрила в червено. Забеляза също, че с тях бе дошъл и пазачът, който в затвора се грижеше за него. Явно се бяха страхували, че по пътя може да се опита да избяга.