Свещникът вдигна глава и погледна лицето на губернатора. Около бузите и устните му се прокрадваше усмивка, но очите му не се смееха.
– В крайна сметка християнството, донесено ни от католическите свещеници, се е отделило от истинската си същност и се е превърнало в нещо непознато и странно. – Владетелят на Чикуго тежко въздъхна, сякаш искаше да изтласка нещо от дъното на гърдите си. – Ето такава е Япония. Нищо не може да се направи. Нали, падре…
Въздишката на Иноуе беше неподправена, а в гласа му се усещаше мъчително чувство на примирение.
Губернаторът му поднесе японски сладки, той изказа съответните учтивости, след което си тръгна, съпровождан от преводача. Небето както обикновено беше оловносиво, покрито с облаци, по пътя беше студено. Докато се полюшваше в паланкина, празният му поглед се рееше над ширналото се море – оловносиво, също като небето над него. Скоро щяха да го изпратят в Едо. Иноуе му бе казал, че ще му предоставят дом, но това сигурно щеше да се окаже затворът за християни, за който много пъти бе чувал. Затвор, в който щеше да прекара остатъка от живота си. Повече никога нямаше да прекоси това тъмно море и да се върне в родината си. Още докато беше в Португалия, си бе мислил, че да бъдеш мисионер някъде, означава да се идентифицираш с хората в конкретната страна. Имаше намерение да отиде в Япония и да води същия живот като местните християни. И какво се случи? Нещата се развиха според плана му, получи японското име Окада Саннемон, превърна се в японец…
Окада Саннемон! Свещеникът се разсмя с дълбок глас. Да, на пръв поглед съдбата го бе дарила с всичко, за което бе мечтал. При това по такъв коварен и ироничен начин. Той, положилият доживотен обет за целомъдрие свещеник, ще получи жена! „Боже, не тая никаква омраза към Теб. Просто се надсмивам над превратностите на човешката съдба. Вярата ми в теб е по-различна от това, което беше, но аз все така те обичам!“
Докато настъпи вечерта, той стоя надвесен през прозореца, загледан в децата отвън. Стиснали дългите връвчици на хвърчила, децата тичаха нагоре-надолу по склона, но тъй като нямаше вятър, хвърчилата просто се влачеха по земята след тях.
Свечери се, облаците леко се разкъсаха и през тях боязливо проникнаха няколко слънчеви лъча. На децата им омръзна да си играят с хвърчилата и тръгнаха да обикалят от врата на врата, тракаха по бамбуците на кадомацу[80], подхващайки песен:
Свещеникът тихичко се опита да имитира песента на децата. Не се получи добре и се почувства самотен. „Удариш ли къртицата, ще се избавиш от беда, край с бедите, край с бедите…“ Глуповатото животно, което, при все че е сляпо, се рови напред-назад в пръстта, му заприлича досущ на него самия. В отсрещната къща старица сгълча децата. Същата тази жена два пъти дневно му носеше храна.
Настъпи вечер, задуха вятър. Заслушаше ли се, в главата му нахлуваше спомен за воя на вятъра, духащ сред горичката, още по времето, когато бе затворен в тъмницата. И после, както всяка нощ, в сърцето му изплува ликът Му. Неговият лик, който той бе настъпил.
– Падре, падре…
С хлътнали очи погледна към вратата, дочул глас, отпечатан в паметта му.
– Падре, аз съм, Кичиджиро…
– Вече не съм падре – тихо отговори свещеникът, обвил с две ръце коленете си. – Подобре веднага си тръгвай. Ако отона те видят, лошо ти се пише.
– Но все още ви се намират сили колкото да се изповядам пред вас?
– Съмнявам се – наведе глава свещеникът. – Аз съм отрекъл се свещеник.
– В Нагасаки ви викат „вероотстъпник Пауло“. Няма човек, който да не знае това име…
Прегърнал коленете си, свещеникът самотно се засмя. И без да му го казва, още отпреди беше чул, че го наричат с този прякор. На Ферейра му викаха „вероотстъпник Пиетро“, той самият беше „вероотстъпник Пауло“. От време на време децата идваха на неговата порта и на висок глас му се подиграваха.
– Чуйте ме. Ако вероотстъпник Пауло има сила да изслуша изповедта ми, то тогава нека опрости и греховете ми.
„Въпреки че не са хората тези, които отсъждат… Въпреки че само Бог най-добре знае за нашите слабости…“, замисли се свещеникът, потънал в мълчание.
– Падре, аз ви продадох. Положих крак върху фумие – продължи Кичиджиро, хленчейки. – На този свят има и слаби, и силни хора. Силните, тях никакви мъчения не ги обезкуражават и се отправят в Параисо, а такива като мен, родили се слаби, измъчвани от чиновници и заставяни да настъпват фумие…
80
В Япония съществува традиция по Нова година пред вратите да се поставят декорации, в които основни елементи са бамбуковите пръчки и боровите клонки, т.нар. кадомацу. – Б. пр.