Но затова пък видя как чевръсто подскочи Съкровището. Разбра, че крачето му е наред, и проумя още нещо — Катрин Бейкър Мартин няма да причини болка на кученцето, както и самият той не би го направил за нищо на света. О, сладостно облекчение! Заради това споделено чувство той ще я простреля в гадните крака и щом посегне към тях, ще и продупчи шибаната глава. Нямаше нужда вече от предпазни мерки.
Запали всички лампи в мазето, извади и прожектора от килера. Сега се владееше напълно, разсъждаваше трезво — като мина през работната стая, не забрави да пусне за малко чешмите, за да се промият тръбите и да се избегнат после съсиреци в сифоните.
Когато подтичваше обратно надолу по стълбите, понесъл прожектора, на вратата се позвъни.
Звънецът стържеше, кашляше и той трябваше да спре за миг, за да си спомни какво е това. От години не го беше чувал, дори не знаеше, че още работи. Монтиран на стълбите така, че да се чува и в долните, и горните етажи на къщата, той сега дрънчеше — черна метална цица, обвита в прах. Докато я гледаше, тя отново зазвъня и продължи да врещи, а от нея се посипа прах. Някой стоеше на прага и натискаше копчето, до което пишеше „Домоуправител“.
Не си тръгваше. Той нагласи прожектора. Не си тръгваше. Долу в кладенеца онова каза нещо, на което той не обърна внимание. Звънецът дрънчеше, стържеше. Този, който го натискаше, се бе облегнал на него и не го пускаше.
Най-добре да се качи и да надзърне да види кой е. „Питонът“ с дългото дуло не се побра в джоба на халата. Остави го върху масата в работната стая.
Беше преполовил стълбите, когато звънецът млъкна. Изчака няколко мига. Тишина. Реши все пак да погледне.
Когато прекосяваше кухнята, гръмко почукване по задната врата го накара да подскочи. В килера до черния вход имаше пушка. Знаеше, че е заредена.
Вратата към мазето беше затворена, а това означаваше, че никой няма да чуе крясъците на онова нещо долу в кладенеца, колкото и да се дере. Знаеше го със сигурност.
Втори удар по вратата. Той я отвори едва-едва, без да маха предпазната верига.
— Звъних отпред, но никой не ми отвори — каза Кларис Старлинг. — Търся някой от роднините на госпожа Липман. Можете ли да ми помогнете?
— Не живеят тук — отговори господин Гъм и затвори вратата. Вече слизаше пак по стълбите, когато ударите се възобновиха, бяха дори по-силни.
Отвори, без да маха веригата.
Младата жена му показа служебна карта на ФБР.
— Извинявайте, но трябва да поговоря с вас. Търся близките на госпожа Липман. Знам, че е живяла тук. Много моля за ми помогнете.
— Госпожа Липман умря преди години. Не знам да е имала роднини.
— А кой е адвокатът и или може би бившият и счетоводител? Някой, който пази деловите и архиви. Познавахте ли я?
— Слабо. Какъв е проблемът?
— Разследвам убийството на Фредерика Бимел. А вие кой сте, извинете?
— Името ми е Джак Гордън.
— Познавахте ли Фредерика Бимел, когато е работела за госпожа Липман?
— Не. Да не е онова огромно дебело момиче? Мисля, че съм я виждал, но не съм сигурен. Извинете, че не бях много любезен, но… бях заспал. Госпожа Липман имаше адвокат. Може би пазя визитната му картичка, ще се опитам да я намеря. Бихте ли влезли за малко? Краката ми замръзнаха, а и котката само това чака, за да се измъкне. Ще изскочи навън и после не мога да я настигна.
Той отиде при секретера в ъгъла на кухнята, отметна капака и започна да рови в едно чекмедже. Старлинг пристъпи вътре в стаята и извади от чантата си бележник.
— Ужасна история — продължи той, докато търсеше. — Косата ми настръхва, като си помисля. На път ли сте да заловите убиеца?
— Още не, но работим по случая. Господин Гордън, вие ли живеете тук след смъртта на госпожа Липман?
— Да.
Гъм се наведе над секретера, с гръб към Старлинг. Отвори второ чекмедже и заровичка из него.
— А не открихте ли някакви документи? Нещо от деловите и архиви?
— Не, нищичко. Федералното бюро има ли някого предвид? Защото местната полиция е гола вода. Има ли описание на човека, отпечатъци от пръстите му?
От гънките отзад на халата му изпълзя една Мъртвешка глава. Застана в центъра на гърба, където е сърцето, и разпери криле.